Читать «Кървави белези» онлайн - страница 7

Поемам дълбоко въздух и започвам да викам.

Викът ми замира, без да предизвика ехо. Съмнявам се, че е достигнал до фермата, в която бях. Започвам да крещя отново и на английски, и на френски, докато преграквам и ме заболява гърлото.

— Някой да помогне! — почти ридая и след това добавям тихо: — Моля!

Думите сякаш попиват в следобедната жега, изгубват се сред дърветата. Когато замират, отново се спуска тишината.

В този момент ми става ясно, че няма да отида никъде.

* * *

На следващата сутрин вече съм обзет от треска. През нощта извадих спалния чувал и се завих с него, но въпреки това почти през цялото време треперех от студ. Обзет от тъпа болка, кракът ми пулсира с ритъма на сърцето. Подул се е до над коляното. Въпреки че разхлабих връзките на ботуша, доколкото успях, кожата му, която вече е тъмна и лепкава, се е опънала около ходилото ми като барабан. Имам чувството, че кракът ми е огромен цирей, готов да се пръсне.

На развиделяване започвам да викам отново, но гърлото ми е така пресъхнало, че от него излиза само дрезгаво грачене. Не след дълго дори това усилие ми се струва непосилно. Опитвам се да измисля други начини, с които да привлека внимание, и за известно време се въодушевявам от идеята да подпаля дървото, под което се намирам. Стигам дотам, че дори започвам да търся запалката из джобовете си, докато здравият разум надделява.

Фактът, че сериозно обмислях да го направя, започва да ме плаши.

Но моментът на просветление не трае дълго. Отмятам спалния чувал, когато слънцето започва да се издига и сутрешната жега става все по-голяма. Горя и съм достигнал до онзи прекрасен момент на треската, когато едновременно си потънал в пот и се тресеш от студ. Поглеждам крака си с омраза, иска ми се да мога да го прегриза като животно, попаднало в капан. За момент наистина се превръщам в животно, усещам вкуса на собствената си кожа, кръв и кост, докато хапя крака си. След това отново седя облегнат на дънера. Единственото, захапало крака ми, е желязото във форма на полумесец.

Много пъти губя съзнание и после пак идвам на себе си, потънал в объркани, трескави видения. В един момент отварям очи и виждам надвесено над мен лице. Момиче е, красиво, прилича на Светата дева. Струва ми се, че ликът се слива с онзи от снимката и гърдите ми се раздират от вина и мъка.

— Съжалявам — казвам, или поне си мисля, че казвам. — Съжалявам.

Взирам се в това лице с надежда да открия знак, че ми прощава. Но докато го наблюдавам, под него започва да прозира формата на черепа, повърхностната красота се лющи и отдолу се подават разложението и смъртта.

В мен изригва нова болка, агония, която ме понася на вълната си. Някъде далеч се чува нечий писък. Когато заглъхва, долавям около себе си гласове. Говорят на език, който познавам, но не мога да разбера. Преди всичко да заглъхне, няколко думи отекват в съзнанието ми, ясни като камбанен звън:

— Doucement. Essayez d’être calme.