Читать «Кървави белези» онлайн - страница 59

Когато влизам, барманът точно налива бира, майсторски спира крана съвсем навреме и след това маха излишната пяна с дървена шпатула. Оставя чашата пред възрастния мъж на бара, който дори не вдига поглед от вестника си. Получавам един-два любопитни погледа, докато куцукайки отивам към бара, толкова ми е добре да се намирам отново в заведение, отново сред хора, че за малко да допусна непростимата грешка да се усмихна.

Вместо това пристъпвам към бара с абсолютно безизразно лице и сядам на един от високите столове.

— Шест пакета „Кемъл“ и една бира — отвръщам в отговор на бармана, който въпросително повдига брадичка.

Той е слаб мъж на около петдесет, тънката му коса е сресана настрани, за да прикрие оплешивяващото теме. Докато го гледам как налива бирата, накланяйки чашката със столче на една страна, за да не се получи прекалено много пяна, разбирам как се е чувствал Джон Милс в „Прохлада в Александрия“. Аз самият съм работил в достатъчно много барове и мога да оценя майсторския начин, по който го прави, но асоциациите, свързани с този спомен, не са ми приятни. Избутвам ги настрана, когато той поставя чашата пред мен.

Тя е студена и потна. Вдигам я бавно до устните си и отпивам. Бирата е чиста и леденостудена, с едва доловим вкус на хмел. С усилие се заставям да спра, преди да съм изпил чашата до край, оставям я на плота и въздъхвам.

Барманът ме наблюдава.

— Добра ли е?

— Много.

— Още една?

Изкушавам се да поръчам още една, но не иска да карам Матилде да чака. От мястото, където съм седнал, виждам микробуса през прозореца, но тя е някъде далече, скрита от погледа ми.

— По-добре не.

Барманът избърсва плота.

— От далече ли идваш?

— Не, отседнал съм наблизо.

— Къде по-точно?

Вече съжалявам, че съм казал каквото и да е. Но той продължава да ме гледа и да очаква отговора ми.

— В една ферма нагоре по пътя.

— Във фермата на Дюбрей ли?

— Не. — Казвам си, че отговорът ми едва ли има някакво значение, никой тук не ме познава. — Във фермата на Арно.

Барманът спира да бърше плота и вперва поглед в мен. След това извиква някой, който седи на масите зад мен.

— Хей, Жан-Клод, този човек тук е отседнал във фермата на Арно!

Разговорите спират. Чувам шумолене, когато възрастният човек оставя вестника си, за да види какво ще се случи. Оглеждам се озадачено наоколо. Всички са насочили вниманието си към един едър тип, облечен в гащеризон с презрамки и престилка отпред. Той е около четиридесетгодишен, с тъмна набола брада и черни вежди, сключени над носа му. Оставя чашата си кафе на масата и внимателно оглежда червената ми коса, бинтования крак и патерицата.

— Англичанин ли си? — гласът му е рязък, но не агресивен.

Това е добър знак.

— Точно така.

— Значи работиш за Арно?

Свивам рамене, надявам се да съм го направил достатъчно равнодушно.

— Просто минавам оттук.

— Искаш да кажеш, че минаваш през дъщерите му — обажда се някой от друга маса.

Той е по-млад от мен, с изцапани от масло дънки и гадна усмивка. Мъжете около него се разхилват, но едрият мъж пред мен не се присъединява към смеха им.