Читать «Кървави белези» онлайн - страница 58

Старият микробус се тресе от високата скорост. Сивата лента на пътя се е опънала пред нас. Житните поля стигат до самото шосе, от време на време се появяват високи перести тополи и някакви дебели дървета, които ми приличат на броколи.

Ръката на Матилде леко докосва моята, когато преминава на по-ниска предавка, защото микробусът започва да се задъхва на склона. Става съвсем случайно, но изведнъж вниманието ми се насочва към нея, а не към пейзажа наоколо. Облякла е бяла памучна блуза и е навила ръкавите до малко под лактите.

Ръцете й върху волана изглеждат захабени. Когато протяга ръка към скоростния лост, виждам, че и кожата на кокалчетата й е протрита. Нащърбените й нокти изглеждат розови на фона на кафявата кожа на пръстите.

Мълчанието, което до този момент не забелязвах, започва да ми се струва неловко.

— Къде научи английски? — питам, за да го наруша.

Тя премигва, сякаш мислите й са били много далече.

— Моля?

— Говореше ми на английски, когато за първи път се събудих на тавана. В училище ли го научи?

— Майка ми ме научи. Била е учителка, преди да се омъжи. Преподавала е езици — английски, немски и италиански.

— Значи говориш всички тези езици?

— Не съвсем. Знам малко италиански, но много неща съм забравила.

— Ами Гретхен? — питам аз, спомняйки си неразбирането, изписано по лицето на сестра й, когато заговорих на английски.

— Не. Майка ми почина, преди Гретхен да порасне достатъчно, за да учи — казва сухо Матилде и добавя: — Пристигнахме.

Влиза в предната част на бензиностанцията. Тя прилича повече на боядисана в бяло барака с две бензинови колонки. Но отпред има избеляла реклама на „Стела Артоа“, няколко очукани маси и столове стоят под ламаринения навес и показват, че освен бензиностанция тук има и бар.

Матилде спира до една от бензиновите колонки. Изглежда съвсем спокойна, но под отворената яка на блузата й се вижда пулсираща артерия, която бие като механичен чук. По някаква причина изпитвам съжаление към нея и следващите ми думи са точно толкова изненадващи за мен, колкото и за нея:

— Искаш ли да пийнем по нещо?

Тя ме поглежда и за миг в очите й се появява нещо като безпокойство. След това чувството изчезва.

— Не, благодаря — казва тя. — Но трябва да заредя, има време ти да пийнеш нещо.

Усещам, че се изчервявам, докато разкопчавам предпазния колан. Той се плъзва нагоре и изведнъж в съзнанието ми се появява образът на изцапания с кръв колан на аудито и ме кара бързо да се измъкна от буса. Чувам зад гърба си шума на помпата, докато нагласям патерицата си и тръгвам по прашния цимент към бара.

Вътре е тъмно, единствената светлина идва от отворените прозорци и от вратата. Няма много посетители, трима-четирима клиенти седят на масите и един е застанал до бара. Виждам обичайните реклами на „Стела“, „Перно“ и „Оранжина“ и усещам приятен мирис на тютюн.