Читать «Кървави белези» онлайн - страница 60

— Мери си приказките, Дидие.

Смехът спира. Допивам бирата си, вече не усещам вкуса й. Поглеждам навън дали Матилде е заредила микробуса. Не я виждам.

— Какво му е на крака ти? — пита мъжът.

— Стъпих на един пирон.

Това е най-доброто, което ми идва на ум.

— Трябва да е бил голям пирон.

— Голям беше.

Барманът оставя цигарите ми на плота. Усещам, че лицето ми гори, докато ги тъпча по джобовете и търся парите си, за да платя. Той подхвърля рестото ми и монетите се търкалят по плота. Започвам да ги събирам и в този момент вратата се отваря.

Влиза Матилде.

Единственото, което се чува, докато приближава към бара, е шумът на стъпките й. Лицето й е съвсем спокойно, но по врата и бузите й е избила червенина.

— Искам да платя бензина.

Барманът поглежда към едрия мъж с гащеризона, след това мълчаливо приема парите и маркира продажбата. Едва тогава Матилде дава знак, че е забелязала присъствието на мъжа, макар че по начина, по който се обръща към него, разбирам, че през цялото време е знаела, че е тук.

— Жан-Клод.

— Матилде.

Държанието им е ужасно официално. Никой не казва нито дума повече, докато барманът й връща рестото. Прави го много по-любезно, отколкото върна моето. Дори леко навежда глава, когато тя взема парите си.

— Благодаря.

Тръгваме към вратата, а около нас продължава да цари пълна тишина. Правя й път да мине пред мен, затова не съм сигурен дали е чула изгрухтяването от страна на този, когото нарекоха Дидие, и последвалия го смях. Затварям вратата, без да се обръщам, и бързо закуцуквам след нея. И двамата мълчим, докато се качваме в микробуса. Чакам я да каже нещо, но тя пали мотора и потегля, без да отрони и дума.

— Чудесни съседи — отбелязвам аз.

Матилде е вперила поглед в изцапаното от насекоми стъкло.

— Не са свикнали с непознати.

Не мисля, че проблемът е в това, че не ме познават. Иска ми се да попитам защо името на Арно предизвика такава реакция и кой е Жан-Клод. Но държанието на Матилде ясно показва, че не й се говори.

Докато мълчаливо пътуваме обратно към фермата, се питам дали току-що не срещнах бащата на Мишел.

* * *

Изпитвам чувство на облекчение, когато отново сме на територията на фермата. Матилде затваря портата, заключва катинара и крехкото усещане за сигурност се връща. Освен резервоара на микробуса е напълнила с бензин и няколко туби, но категорично отказва предложението да й помогна да ги разтовари. Единственото, което казва, е:

— Ще ти донеса вечерята по-късно.

Прибирам се обратно към плевнята и разбирам, че красивата вечер е загубила прелестта си. Знам, че не мога вечно да се крия във фермата, но ми се иска никога да не бях молил Матилде да ме кара до бензиностанцията. Привлякох вниманието върху себе си, без да е необходимо, и го направих само заради някаква си бира и няколко пакета цигари. А дори не знам защо стана така. Изобщо не се учудвам, че Арно и съседите му не се обичат — Бог ми е свидетел, не мога да си представя Арно да дружи с когото и да било. И въпреки това атмосферата в бара говореше за нещо много по-сериозно от обикновена провинциална вражда.