Читать «Кървави белези» онлайн - страница 61

Трябва сериозно да е ядосал някого.

Занасям цигарите в таванското помещение. Вече свиквам да се изкачвам по стълбите и когато спирам на първата площадка, не е защото съм се задъхал.

Капакът е отворен.

Затворих го, преди да изляза. Спирам и се ослушвам, но отгоре не се чува никакъв шум. Изкачвам останалите стъпала колкото е възможно по-тихо, макар че човекът горе със сигурност вече ме е чул. След това поглеждам през отворения капак.

Гретхен седи на леглото ми. Обърнала е гръб към мен, раницата ми е до нея и половината от съдържанието й е разхвърляно по матрака. Не виждам пакета, увит в найлон, но той е скрит на дъното. Гретхен очевидно е открила това, което търси, преди да стигне до него. Поклаща главата си ритмично, слушалките са скрити под гъстата й коса. Дочувам слаба музика, докато изкачвам и последните стъпала и приближавам към нея. Вече не се опитвам да се движа безшумно.

Отваря изненадано очи, когато се навеждам и изключвам MP3 плейъра.

— О! Не те чух.

— Какво правиш?

Опитвам се да прикрия яда си, но гласът ми звучи обвинително. Гретхен моментално придобива виновно изражение.

— Нищо. Само слушах музика.

Грабвам някои от дрехите и започвам да ги тъпча обратно в раницата. Докато го правя, опипвам с ръка, за да се убедя, че пакетът си е на мястото. Част от напрежението ми изчезва, когато докосвам найлоновата опаковка, но ръцете ми все още треперят.

— Трябваше да ме попиташ!

— Направих го! Ти каза, че може.

Сега, като го споменава, смътно си спомням нещо подобно. Но тогава го казах, защото мислех, че ще си тръгна още на другия ден и след това напълно забравих за обещанието. Гретхен очевидно нищо не беше забравила.

— Исках да кажа, че можеш да слушаш музика, когато съм тук — добавям аз вече не така разгорещено.

— Плевнята е наша. Не ми трябва разрешението ти.

— Това не означава, че можеш да ровиш в нещата ми.

— Да не мислиш, че ме интересуват старите ти чорапи и фланели? — Сега вече и тя започва да се ядосва. — И без това не ми харесва глупавата ти музика. А ако татко разбере, че съм тук, сериозно ще си изпатиш!

Има нещо много странно в логиката й, но не изпитвам никакво желание да споря с нея.

— Виж, извинявай, че ти се скарах. Просто не очаквах да заваря някого тук.

Изглежда, думите ми укротяват гнева й. Без да проявява някакъв признак, че възнамерява да си тръгне, тя се обляга на люлеещото се конче и започва да гали гривата му, в това време аз вадя цигарите и запалката от джоба си и ги хвърлям на леглото.

— Може ли да пробвам една?

— Пушиш ли?

— Не.

— Тогава не трябва да започваш.

Знам, че се държа лицемерно, но нищо не мога да направя. Гретхен се цупи.

— Защо си в такова лошо настроение?

— Просто съм уморен. Имах тежък ден.

Тя обмисля отговора ми и усуква около пръстите си кичур от гривата на кончето.

— Колко дълго ще останеш? Докато свършиш цялата къща ли?

— Не знам.

Упорито се опитвам да не мисля толкова напред.

— Татко казва, че бягаш от нещо.

— Татко не може да знае всичко.