Читать «Кървави белези» онлайн - страница 57

Матилде поглежда към къщата, като че ли обмисля нещо. Подпъхва кичур коса зад ухото си.

— Дай ми половин час.

8

Около микробуса се издигат облаци жълтеникав прах, докато се движи подскачайки по неравния черен път. Матилде кара на отворени прозорци, за да разсее жегата, която се е натрупала в микробуса през горещия ден. Изкуствената кожа на седалките е разкъсана и на места се подава бялата вата. Моята седалка е била поправена, ако това изобщо може да се нарече поправка, като е облепена с черен изолирбанд. Въпреки отворените прозорци вътре в микробуса мирише на нафта, на куче и на застоял тютюнев дим.

След като се измих и преоблякох, отидох обратно до къщата и заварих Матилде и Гретхен да спорят, застанали до вратата. Спрях в ъгъла на двора, не исках да ги прекъсвам.

— Не е необходимо да го правя! — настояваше Гретхен.

— Напротив, необходимо е.

— Жорж го изчисти вчера! Те са прасета, не обръщат внимание какво ядат!

— Моля те, направи това, което ти казвам.

— Татко не е казал, че трябва да го правя. Защо непрекъснато трябва да правя това, което ти казваш? Искаш да ме отпратиш, за да не ти преча да отидеш в града с твоя…

— Просто го направи!

За първи път чух Матилде да повишава глас. Гретхен се извърна рязко и тръгна, почти не спря, когато ме видя в края на двора.

— Желая ви приятно прекарване! — изсъска тя, а подметките на джапанките й се удряха в камъните, когато с бърза стъпка се отдалечи от нас.

Видях как тръгва по пътя към гората и после погледнах към Матилде. Беше вперила поглед в калдъръма, уморено отпуснала рамене. След това усети присъствието ми и се изправи. Тръгна към микробуса, без да каже нито дума, а аз я последвах.

Мълчи през цялото време, докато кара по черния път към шосето. Когато стигаме до заключената порта, тя спира и слиза от микробуса, като оставя двигателя да работи.

— Аз ще го направя — предлагам й аз.

— Няма нужда.

Очевидно катинарът се отключва трудно, но накрая тя успява да се справи. Отваря портата, като я вдига в последните няколко метра, за да не се влачи по земята. Връща се в микробуса, изкарва го на пътя, след това слиза отново, за да затвори портата. В страничното огледало виждам как заключва катинара, осигурявайки по този начин сигурността на фермата зад нас.

— Защо заключвате непрекъснато? — питам, когато се връща. Спомням си, че портата беше отключена, когато отидох да помоля за вода.

— Баща ми предпочита така.

Според нея това обяснение е напълно достатъчно. Може и така да е, но когато микробусът потегля, продължавам да се питам кой беше оставил портата отключена.

Сега, след като сме извън фермата, имам чувството, че сме навлезли в свят, за чието съществуване съм забравил напълно. Изненадва ме това колко уязвим започвам да се чувствам изведнъж и до каква степен съм свикнал с изолираната вселена на фермата. Но скоро топлата вечер и монотонният шум на работещия двигател ме успокояват. Започвам да се наслаждавам на пътуването. Облягам ръка на отворения прозорец и оставям въздушната струя да се блъска в лицето ми. Във въздуха се носи топлата лятна миризма на цветен прашец и асфалт. Матилде обаче далеч не е така спокойна. И ако съдя по скоростта, с която кара, бърза да се върнем обратно.