Читать «Кървави белези» онлайн - страница 56

Нямам нищо против — това са болките на честния труд. Но изглежда, съм ударил и часовника си, защото на циферблата му има пукнатина. Тази гледка разваля настроението ми, имам чувството, че някой ми е ударил шамар. Часовникът още работи, но въпреки това го свалям от ръката си и го пускам в джоба. Не искам да го дочупя, а и ми напомня за неща, които бих предпочел да забравя.

Освен това, докато съм тук, изобщо не е необходимо да знам колко е часът, фермата се движи по свой собствен график. Свалям шапката от изпотената си коса и оглеждам постигнатото. Местата, откъдето съм изчукал хоросана, изглеждат по-светли от останалите, но площта им е отчайващо малка в сравнение с онова, което остава. Въпреки това съм поставил началото и това ме кара да се чувствам учудващо добре.

Оставям чука и длетото на платформата и започвам бавно да се спускам по стълбата. Тръбите все още парят изранените ми ръце и всяка стъпка е истинско усилие. Направо бих убил за една бира, мисля си, докато куцукам към килера, за да си взема дрехите. Даже не за цяла бутилка, само за чаша. Висока, кехлибарена на цвят и изпотена от студ. Почти усещам вкуса й.

Излизам на двора, а мисълта за бирата продължава да ме измъчва. Не забелязвам Матилде, докато не чувам шума от счупени чинии. Оглеждам се и я виждам, застанала до вратата с Мишел в едната ръка. В краката й е счупената купа с яйца, яркожълтите им жълтъци са оцветили калдъръма наоколо.

Тя не откъсва очи от мен, лицето й е съвсем бледо.

— Извинявай, стреснах ли те? — питам аз.

— Не. Аз… аз не знаех, че си тук.

Погледът й се спира върху червения гащеризон, който съм облякъл, и изведнъж разбирам всичко.

— Горе няма никаква сянка, затова облякох гащеризона. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Разбира се, че не — бързо отговаря тя, прекалено бързо.

Не исках да я стресна, но нямаше откъде да знам, че ще реагира така, като ме види облечен в гащеризона. Реакцията й ме кара да си мисля, че съм бил прав за бащата на Мишел, но тя вече е възвърнала обичайната си самоувереност и спокойствие. Бебето доволно предъвква парченце хляб, докато тя го настанява по-удобно в ръцете си.

— Как върви работата?

— Добре. Тоест… върви. — Свивам рамене и се опитвам да видя мястото, откъдето днес съм свалил хоросана. Почти не се забелязва отдолу. — Поне поставих началото.

Матилде протяга ръка към купчината дрехи.

— Искаш ли да ги изпера?

— Благодаря.

Не искам да споря с нея. Ако ги изпера с ледената вода в плевнята, няма да мога да отстраня миризмата на прасетата, а и самата мисъл да пера там не ме привлича особено. Изкушавам се да я попитам дали мога да взема един душ или вана, но си представям какво би казал по въпроса Арно. Ако не мога да получа гореща вана и студена бира, има поне едно нещо, което бих искал.

— По-рано спомена, че има някаква бензиностанция, където бих могъл да си купя цигари. Колко далеч е оттук?

— На няколко километра. Прекалено далече е, за да отидеш пеша.

— Нямам нищо против. Ще вървя бавно.

Не че имам какво друго да правя. След като спрях да работя, нивото на ендорфини в кръвта ми започва да спада и нервите ми отново се опъват. Ще се чувствам още по-зле, като знам, че не мога да изпуша една цигара за успокоение.