Читать «Кървави белези» онлайн - страница 32

Усмихвам се засрамено и докато го правя, някакъв писък разцепва горската тишина. Висок и нечовешки. Имам чувството, че продължава безкрайно, докато най-неочаквано спира. Впивам поглед в тъмнината, стиснал здраво тънката патерица. Сигурно е лисица или бухал, казвам си. Но усещам как космите по врата ми настръхват. Обръщам се и поглеждам към статуите. Не са помръднали от мястото си, но сега изпитателният поглед в невиждащите им очи ми действа на нервите. Писъкът прозвучава отново и в този момент губя контрол.

Всякаква мисъл за езерото изчезва от главата ми, извръщам се и тръгвам обратно по покрития със сенки път. Дишам шумно и задъхано, кръвта ми пулсира, докато с мъка се придвижвам с единствената патерица. През дърветата пред мен, недостижимо далече, виждам осветеното от лунна светлина поле. Господи, наистина ли съм стигнал толкова далече? Най-после излизам на открито и на мястото на тъмните дървета вече виждам подредени в редици лозя. Продължавам да се движа с мъка, дишайки тежко, докато отново стигам до убежището си в плевнята. Спирам, за да си поема дъх, вземам фенера и обръщам поглед към гората. Пътят е съвсем безлюден, но се успокоявам, едва когато стигам до таванското помещение и капакът е затворен зад мен.

Стоварвам се върху матрака с учестено дишане и омекнали крака. Потънал съм в пот, мокър съм толкова, сякаш наистина съм се потопил във водите на езерото. Сега идеята да отида там, като че ли бих могъл да плувам с превързания крак, ми изглежда абсолютно нелепа. Не знам какво съм си мислил в онзи момент. Не знаеш ли? Наистина?

Единственото, което искам, е да заспя. Но преди да го направя, отивам обратно до капака в пода и избутвам отгоре му един скрин.

Най-после се чувствам в безопасност, лягам в леглото и заспивам като умрял.

Лондон

Калъм продължава да говори разпалено, когато се връщам от бара.

— О, я стига! Един и същи филм ли сме гледали? Кажи ми, за един и същи филм ли говорим? Аз гледах „Последният детайл“, а ти какво гледа?

— Единственото, което казвам, е, че филмът още повече затвърждава стереотипните характери. Имаме вечния всезнайко, новобранеца, символа…

— Това са архетипи, а не стереотипи! Не мога да повярвам, че не си разбрал цялата идея за…

— Всичко съм разбрал, просто мисля, че е… че е, не знам…

— Точно така!

— Калъм, защо не млъкнеш за малко и не оставиш Джез да си довърши мисълта — намесва се Ясмин.

— Щях да го направя, ако не говореше такива глупости!

Оставям напитките на масата. Бири за Калъм, Ясмин и за мен, вино за Клоуи, водка за Джез. Клоуи ми се усмихва и вдига поглед нагоре, когато сядам до нея.

Ясмин се обръща към мен:

— Шон, моля те кажи на Калъм, че човек може и да не хареса нещо в някой филм с Джак Никълсън, без да е нужно да гори на клада като еретик.

— Шон мисли като мен — обажда се Калъм, — Никълсън е най-великият актьор от своето поколение и не може да има две мнения по въпроса.

— Снимал е филми на парче, преди да му излезе късметът — казва Клоуи.