Читать «Кървави белези» онлайн - страница 34

— Лека нощ, Пол — подвиква тя към управителя, който все още брои оборота.

Махвам с ръка за сбогуване и излизаме навън. Таня чака такси. Казваме й лека нощ и тръгваме към апартамента. Не е далече, само на половин час път пеша, но е студено. Има пълнолуние и по тротоара е започнал да се образува скреж, който блести като натрошени диаманти.

Разкопчавам палтото си и обгръщам с него и двама ни. Клоуи ме прегръща и усещам как гърдите ми се стоплят. Сигурно би трябвало да съм по-притеснен, когато минаваме през тази част на Ийст енд по това време на нощта, но не съм. Живеем наблизо, а и Клоуи работи в бара, всичко ми е твърде познато, не може да крие опасност.

Смеем се тихо, за да не събудим съседите, докато пресичаме улицата пред апартамента. Покрай тротоара са подредени паркирани коли, металните им силуети сякаш излъчват студ. С ъгъла на окото си виждам човек, който се измъква от сенките и се отправя към нас.

Продължавам да вървя, прегърнал Клоуи покровителствено. Мъжът е висок и едър, облечен в дебело подплатено палто. На главата си носи плетена шапка, нахлупена ниско над очите.

— Колко е часът? — пита той.

Ръцете му са пъхнати в джобовете, но виждам, че на едната му китка проблясва часовник. Сърцето ми започва да бие силно. Трябваше да вземем такси.

— Три и десет — отвръщам аз, едва поглеждайки часовника си. Съвсем нов е, подарък от Клоуи за рождения ми ден. Мъжът приближава към нас, а аз се опитвам да застана пред Клоуи, без той да забележи. Започва да измъква едната си ръка от джоба, в нея проблясва нещо метално.

— Лени?

Мъжът спира. От начина, по който се олюлява, решавам, че или е пиян, или дрогиран. Клоуи пристъпва напред.

— Лени, това съм аз, Клоуи.

Той я поглежда за момент, след това едва забележимо кимва.

— Кой е този?

Посочва към мен, без да отделя поглед от нея.

— Приятел.

Усмихва се леко.

— Приятел значи.

Искам да попитам кой е този човек и какво става. Но от гърлото ми не излиза нито звук.

— Е… Чао, Лени.

Клоуи ме хваща за ръката, дръпва ме и ме повежда настрани. Лени остава на мястото си. Усещам погледа му след нас. Обръщам се, когато стигаме до другия тротоар, но улицата вече е празна.

Продължаваме да вървим мълчаливо. Хвърлям поглед на Клоуи, но тя не ме поглежда. Лицето й е бледо и сякаш се е смалило, не мога да преценя дали причината за това е студът, или е нещо друго.

Апартаментът се намира на последния етаж на нисък панелен блок. Изкачваме се по стълбището, което винаги мирише на урина, и отключваме вратата. В момента, в който влизаме, усещам в гърлото си тежкия мирис на маслени бои и терпентин. Никой от нас не посяга да запали лампата. Картините на Клоуи са натрупани до стените на хола, правоъгълници с бели краища, чиито изображения са прекалено тъмни, за да се видят в сумрака. Един недовършен мой портрет стои на триножника до прозореца. Апартаментът никак не прилича на истинско ателие на художник, но през прозореца на плоския покрив влиза достатъчно светлина, нищо че е студено. И е евтино.

Стоя в коридора пред банята и наблюдавам как Клоуи включва електрическата печка. Тя започва леко да жужи и скоро реотаните й светват в жълто.