Читать «Кървави белези» онлайн - страница 31
Саймон Бекетт
Лунната светлина е достатъчно силна и успявам да видя часовника, без да паля фенера. Малко след полунощ е. Протягам трепереща ръка към пакета с цигари. Останали са ми едва три, започнах да пуша само по половин. Паля угасения край на една от тях и поемам дълбоко дима. Тежкото чувство на отчаяние отказва да ме напусне. Допушвам цигарата чак до ръба на филтъра и разбирам, че по никакъв начин няма да успея да заспя.
Помещението е влажно и задушно, огряно от лунната светлина. Светла бяла ивица минава по пода и стига до ръба на леглото ми. Ставам и подскачайки минавам по нея, за да отида до прозореца. Нощта е превърнала пейзажа в черно-бяла картина. Отвъд сенките на гората още една луна, близначка на истинската, блести, отразена в черната огледална повърхност на езерото. Във въздуха се усеща някаква метална влага. Вдишвам дълбоко, представям си, че се потапям в черните води, усещам как прохладата сваля от мен дори тежестта на косата ми.
Обажда се бухал. Съзнавам, че съм задържал дъха си, и издишвам шумно. Не ми стига въздух. Изведнъж ме обхваща клаустрофобия, грабвам патерицата и фенера и тръгвам към капака в пода. Вечерта го оставих отворен и сега той ми прилича на дупка, водеща в нищото. Започвам бавно да се спускам надолу на слабата светлина на фенера.
Не мисля за това, което върша. В плевнята под мен цари абсолютен мрак, но след като излизам навън, пълната луна свети толкова ярко, че вече не се нуждая от фенера. Загасям го и го оставям в плевнята. Нощният въздух ухае на дървета и треви и успокоява голата ми кожа. Вече не изпитвам абсолютно никаква умора, само трескаво желание да отида до езерото.
Тръгвам по пътя, по който бях видял да идва Жорж, куцукам покрай редовете с лози. Луната посребрява горната страна на листата им, а долната изглежда съвсем черна. Светът е станал едноцветен, всичко е само светлини и сенки. Достигам до гората и спирам, за да си поема дъх. Дърветата образуват тъмна стена в края на лозето. Тук въздухът е по-прохладен, а звуците — приглушени. На места лунната светлина се процежда през клоните. Потръпвам, чудя се какво правя тук. Знам, че трябва да се върна обратно, но езерото ме привлича с необикновена сила.
Досега не съм изминавал толкова дълго разстояние с патерицата и започвам да дишам тежко, докато се придвижвам през гората. Стъпвам бавно, навел глава, толкова съсредоточен в това, което правя, че не забелязвам бледата фигура, докато тя не се изправя право пред мен.
— Боже мой!
Отстъпвам назад и се препъвам. Сега виждам и други фигури, неподвижни тела сред дърветата. Сърцето ми блъска като лудо, но нито една от тях не помръдва. Когато шокът от гледката преминава, разбирам причината.
Гората е пълна със статуи.
Те са плътно подредени от двете страни на пътя, каменни мъже и жени, осветени от луната.
