Читать «Кървави белези» онлайн - страница 30

— Тук! — подвиква му Арно.

Кучето се колебае, разкъсвано между покорството и радостта от оказаното му внимание.

— Ела тук, по дяволите!

Покорството надделява. То се примъква към него и заскимтява, когато Арно го удря. Шпаньолът се снишава от страх, когато стопанинът му отново вдига ръка, но едновременно с това маха с опашка като луд. Ако можеше, сигурно щеше да завърже бяло знаме на нея, но преди да успее да го удари, лицето на Арно се изкривява от спазъм. Той замръзва на място, слага ръка на гърба си и се изправя, обхванат от болка.

— Матилде! Матилде! — крещи той.

Тя се появява иззад къщата, в едната си ръка носи бебето, а в другата изцапани с пръст зеленчуци. Когато ни вижда, по лицето й за миг преминава страх, после става напълно безизразно.

— Какво прави тоя тук? — пита настойчиво Арно. — Казах ти да не му позволяваш да се мотае в краката ми!

Матилде се опитва да успокои бебето, което се е разплакало от виковете на дядо си.

— Съжалявам…

— Вината не е нейна — обаждам се аз.

Арно се обръща към мен, лицето му е разярено.

— Не говоря на теб!

— Само излязох малко на въздух — казвам уморено. — Връщам се обратно на тавана.

Арно изсумтява. Поглежда към бебето, което продължава да реве, след това протяга ръце към него.

— Дай ми го.

Ръцете му изглеждат огромни, когато взема детето от Матилде, вдига го на височината на очите си и започва внимателно да го люлее. Все още продължава да стиска пушката под мишница.

— Е, хубава работа, Мишел?! Не бива да плачеш! Нали си голямото момче на дядо.

Гласът му е груб, но гальовен. Бебето се разхълцва и ухилва беззъбата си уста срещу него. Без да отделя поглед от внука си, Арно извръща глава и ми казва през рамо:

— Махай се от очите ми.

* * *

Прекарвам остатъка от деня в сън, или по-точно в полусън, в задушния таван непрекъснато се събуждам и после отново заспивам. В някакъв момент отварям очи и установявам, че до леглото ми са оставени табла с храна и кофа прясна вода. Предполагам, Матилде ги е донесла. Макар да й казах, че не искам книга, на таблата намирам и старо издание на „Мадам Бовари“ с твърди корици.

Може би е извинение за днешната свада с баща й?

Вечерта минава в мъгла от жега и пот. Лежа по боксерки на матрака, упоен от тежката миризма на таванското помещение, което има дъх на табакера. Тъй като нямам какво да правя, полагам усилие да чета „Мадам Бовари“. Но архаичният френски ми е напълно неразбираем, а и не мога да се съсредоточа. Думите се сливат една с друга, книгата непрекъснато пада от ръцете ми и в крайна сметка я оставям. Мисля, че е прекалено горещо и няма да мога да заспя, но когато затварям очи, потъвам толкова дълбоко, че сякаш се давя.

Събуждам се с вик, образът на кръвта и тъмната улица е ярък в съзнанието ми. Няколко секунди не мога да си спомня къде се намирам. Таванското помещение е потънало в мрак, но през отворения прозорец навлиза някаква призрачна светлина. Ръцете ми са горещи и лепкави и тъй като кошмарът е пресен, очаквам, че са изцапани с кръв. Но е само пот.