Читать «Кървава разходка» онлайн - страница 202

Суиг изглеждаше засегнат.

— До онези по член 1368? Да.

— Главният асансьор също ли отива дотам?

— Не. Петият етаж си има собствен асансьор. Движи се от приземието до върха на сградата.

— Трети асансьор — каза Майлоу.

— Само за петия етаж. По съображения за сигурност — подчерта Суиг. — Онези по 1368-и влизат и излизат. Използването на главния асансьор за целия този трафик би могло да породи непредвидени проблеми. Затворническият автобус ги стоварва отзад, в центъра за приемане по член 1368. Документите им се обработват и ги качват право на петия етаж. Никакви спирки — те нямат право на достъп до останалата част от болницата.

— Освен до служебния асансьор.

— Те не използват служебния асансьор.

— Теоретически.

— На практика! — отговори Суиг.

— Ако искате напълно да отделите петия етаж, тогава защо асансьорът за персонала отива дотам?

— Така е била построена болницата — отговори Суиг. — Логично е, не мислите ли? Ако на петия стане нещо и персоналът има нужда от подкрепление, ние сме на линия.

— На линия посредством един бавен асансьор! — подхвърли язвително Майлоу. — Колко често се случва нещо на петия етаж?

— Рядко.

— Дайте ми цифри.

Суиг потърка един от белезите си.

— Веднъж — два пъти в годината — има ли някакво значение? Става въпрос за временни безпорядъци, не за бунтове. Някои от онези по член 1368 полагат доста усилия да ни внушат, че са луди. Или се опитват да избягат. Не забравяйте, че повечето от освидетелстваните са членове на гангстерски банди. — Суиг замислено подсмръкна. — Всяко общество си има своите касти.

— Да хвърлим поглед на петия етаж — предложи Майлоу.

— През приемателния център. Не искам никой да се докосва до това парче мукава.

— Дори и да е от пантофа на някой от пациентите — каза Суиг, — това не означава, че е от този на Пийк. На всички пациенти се раздават… — Той спря за миг. — Разбира се, разбира се, този асансьор е единствено за персонала — какви ги говоря!

Докато се спускахме надолу, той добави:

— Вие си мислите, че съм някакъв бюрократ, на когото не му пука за нищо. Но аз приех тази работа, защото мисля за хората. Осиновил съм две сирачета.

Слязохме на първия етаж, излязохме по пътя, по който бяхме дошли, и последвахме Суиг към лявата част на сградата. Онази част, която не бяхме виждали досега. Нито пък някой ни беше разказвал за нея.

Същата циментова алея. Ярки лампи от покрива осветяваха в жълто петте етажа и тъмните петна на прозорците създаваха илюзията за огромна пчелна пита.

Друга врата, същата като тази на главния вход.

Постройката имаше две фасади.

Изписан с боя надпис гласеше „Прием и освидетелстване“. Пазач препречваше пътя към вратата. На няколко метра по-нататък, вляво, имаше малък паркинг, отделен от двора чрез оградена с телена мрежа пътека, която ми напомни огромна писта за надбягвания на кучета. Пътеката завиваше и се губеше в тъмнината. Тя не можеше да се види, когато човек пресичаше предния двор. Значи имаше и друг път към зоната и съвършено самостоятелен вход.

Вдясно съгледах напомнящата светулки верига от фенерчетата на търсачите, външните граници на пустия двор, който бяхме видели вчера, когато вървяхме към пристройките, за да се срещнем с групата за всекидневни умения. Можех да видя загатнатите очертания на по-малки постройки. Неосветени, твърде далечни, за да могат да се различат каквито и да е подробности. Изглежда, търсенето се водеше зад пристройките, лъчите на фенерчетата се събираха край онова, което би трябвало да бъде боровата гора.