Читать «Кучето от полето» онлайн - страница 3

— Убиха детето ми!

И ако убиецът се вестеше пред очите й, би го посочила: годеника.

Верината смърт бе обичайният край на обикновени неща. Но тя дойде, за да пречупи нещо в мен. В дома ни зацари мълчание и скръб. Смъртта отнесе всичката ни радост. Майка ми, приведена и цяла в черно, замисли само за малкия гроб някъде край града. Аз сетих да съм изгубил нещо повече от една собственост — смисъла на живота си. Заключих се за света и с плахи стъпки дебнех из полумрака на нашия дом спомените по мъртвата.

Един обяд, през тези тежки дни, майка ми седеше необикновено замислена пред масата. Старата беше съвършено побеляла и грохнала напоследък. Не говореше никога. Тихо преглъщаше сълзите си. Тя беше останала, за да бъде сякаш живият образ на скръбта, която направи дните ми тихи и болезнени, а нея мълчаливо водеше към гроба. Или да бъде сянката на страшното, което стана в нашия дом.

Едва докоснал яденето, аз поисках да се оттегля. Отдавна бях престанал да утешавам моята стара майка. Виждах: не от утешение се нуждаеше тя. Пригладих ласкаво белите й коси и тръгнах.

До вратата чух тихия, шепнещ глас. Тя ме викаше:

— Нася, почакай малко.

Аз се обърнах. Приближих и коленичих до нея.

— Мамо!

Тя се колебаеше. Стоеше със сведена глава и се бореше с някаква мисъл.

— Искаш да ми кажеш нещо, мамо! — подсетих я аз.

Сълзи блеснаха в милите, измъчени очи. Пригалих лицето си о сухата й топла ръка. Тя потрепера. Усетих пръстите да се сгърчват.

— Прочети! — чух тогава гласа на майка ми и пръстите й вмъкнаха в ръката ми парче хартия.

После тя стана и излезе, превита под товара на тежки мисли. Погледнах учудено след нея, веднага след това писмото. Разтворих го и прочетох. Един път. Втори. Стана ми смешно. Зачетох го още веднъж. Взех листче и отбелязах три чертички. Спомням си, между това помислих нещо за статистическите сведения и писмата. Никой не е държал досега статистика колко пъти се прочита едно писмо. Аз бях първият.

— Какво?

— О, да! Мерси! Юбилей! Моля ви!? Аз едва започвам своята дейност.

Усмихвам се. Главата и кръстът ми правят поклон. Когато се изправих, отсреща ми нямаше никой. Усмивката ми висна ненужна на устните. Нещо блъска главата ми. Блъска и вкова една мисъл. Каква? Разтварям очи и търся мисълта. Виждам писмото. Адресирано до сестра ми. Изпратено: от годеника. Името Вера стоеше на плика. Неговото — плахо отбелязано в писмото. Очите ми, широко разтворени, търсят. Мисълта се върти. Бързината на сто конски сили я дават като обръч, като безплътна кръгла линия с вълни на движение, като точка на всемирно движение. Очите търсят. Докато в тях пламна огънят на лудост, а в главата си усетих тежестта на камък, който притиска кръвта, вковава мозъка ми. Не разбирах нищо. Къде съм? Какво е това?

Вера! Да, Вера! Моята сестра! Тя сияе от радост. Тя е щастлива. Навън е пролет. Тя е самата пролет. Обвива ме с ръце и звъни.

— Той дойде.

— Кой?

Аз питам „кой“ и мисля: Вера!

Той се покланя. Облечен е в черно. Той държи Вера под ръка.