Читать «Кучето от полето» онлайн - страница 5

— Какво би сторил ти, ако обезчестяха сестра ти, а майка ти умре от тъга по нея?

Полето мълчеше, огромно и необятно. Легнах в тревата му. В ушите ми пищеше:

— Какво би сторил, ако обезчестяха сестра ти?

Аз казах:

— А, старо, ти кърмиш народа ни, твоят сок насочва силите му. Твоята постъпка ще бъде негова. Разбираш ли ти от тези работи?

Смях захриптя в гърдите ми. Извадих цигара и запуших. При това изцедих:

— Ако ти имаш сестра, бих я погубил.

Громък смях затресе тялото ми. И по-нагло, и по-цинично подхвърлих:

— И с други бих сторил същото, защото няма път, който да не е обикновеният друм, по който ние возим количките си.

Тогава дойде кучето. Усетих стъпки отзаде си, обърнах се и видях. Мършаво, голямо куче. То стоеше мълчаливо и ме гледаше. Очите му говореха.

Смехът замръзна на устните ми. Нещо уплашено пръхна в мен. Пусто се ширеше от край до край полето. Отгде се взе това куче? Повиках, махнах с ръка. То се озъби. Разтвори уста и показа прогнилите си зъби. Но не мръдна. Потърсих пръст и замерих към него. То остана неподвижно.

Тръгнах си. Непознат страх ме накара да сторя това. Отзаде си чувам стъпки. Бързи, леки. Спрях уплашен. Стъпките затихнаха. Сега досетих дъх и едни очи, които пронизваха тялото ми. Обърнах се: кучето.

Избързах, почти побягнах. След мен — лекият бяг на кучето. Спрях и отново опитах да го прогоня. То стоеше неподвижно. Чакаше. Очите му горяха с предишната злост. Извадих броунинг и стрелях. Без вик, кучето падна покосено.

Аз продължих пътя си с бързи крачки, при които тревата и стръковете цветя шумяха под нозете ми. Отпред препускаше мълчанието и безкрайността на полето. Докато шумът на тревата и сухите цветя заглъхна в друг, познат шум. Обърнах се и извиках ужасѐн: на няколко крачки от мен стоеше застреляното куче. То ме гледаше със своите големи зли очи.

Побягнах. Дори не знам защо направих това. Бягах като луд. Без да се обръщам и да мисля нещо, освен по-скоро да стигна убежище. Тревога обхващаше душата ми.

Спрях в края на полето.

Тук в зеленината се криеше малка бяла вила. Нито за един миг от моя живот не бях помислял за тая вила. Не знаех, че тя е тук. И целия ден лутания и странни преследвания, съновидения и мъчителна действителност трябваше да ме подхвърлят, за да ме изведат точно пред тая вила.

Първо прескочих оградата. Вратата за втория етаж на къщата беше отворена. Аз позвъних. Стълбите проскърцаха под стъпките на слугинята, която слезе при мен. Тя поздрави. Аз й казах:

— Джеки тича из полето. Трябва да го прибереш.

— Но той е горе! — учуди се слугинята.

— Аз го видях вън! Иди!

Момичето се поколеба. После отиде. Аз го проследих с поглед. Когато се скри зад зелената ограда откъм полето, бързо се спуснах по стълбите нагоре.

На стъклената веранда нямаше никой. Ловко приближих съседната врата и почуках.

Филип отвори вратата. Аз знаех, че той ще направи това. Погледнах го и наведох глава, за да скрия радостта си. Смъртта на сестра ми беше отпечатала върху челото му две дълбоки бразди. В същото време видях на закачалката в коридора женска шапка, под нея висеше копринено манто. Той ме гледаше с жадно светнали очи, които викаха за живот и забави. Аз му се поклоних. При това помислих: сгодил се отново. Но когато подигнах глава, казах: