Читать «Кучето от полето» онлайн

Владимир Полянов

Кучето от полето

Вие ще се съгласите с мен, че не всички работи стават, както ги мислим. Вземете например китайския император, той мислил да се жени и ето, вместо жена, рибя кост спряла на гърлото му и той умрял. Ако това не е станало с тоя чуден император, вярвайте, то сигурно се е случило с друг. Има и други случаи. Гледате бръмбарче — малко, красиво, със златна точица на гърба.

— Милото бръмбарче! — възкликвате вие с безгранична радост и в същия миг го смачквате.

Защо го сплесвате бедното животинче, можете ли да отговорите? С мен се случи горе-долу подобно нещо и моят ум не може да намери обяснение. Наистина жертвата ми не беше бръмбар, но не е ли все едно. Има ли някаква разлика за красивото насекомо, което е пострадало така жестоко, между него и годеника на моята сестра например. Живота на всекиго е еднакво скъп. Аз вярвам, че тая разлика не би я намерил и нещастният годеник.

Извинете, ако ви се струвам малко неясен. Нали работата не е да се измислят различни теории, а да се каже истината — точно онова, което се мисли. Накрая китайският император и глупавият бръмбар може и съвсем да не са съществували, но аз казах точно какво мисля при спомена за милия годеник на сестра ми.

Ние бяхме приятели и аз много го обичах. Той беше постоянният гост на нашия дом. В същност това дойде по-късно: когато Филип видя сестра ми. Отначало той идеше доста редовно в къщи и винаги когато го очаквах. Ние се отделяхме в моята стая и там прекарвахме хубави часове. Той беше мил и забавен събеседник. Най-важното: имаше какво да разказва. Неговият живот в странство, където беше прекарал последните години, тежеше от прелестите на много истории, а самото странство бе освежило кроткия ум на българския студент с много идеи и свободни възгледи. Да си призная направо: той идеше при мен в сиянието на нов човек и аз го приемах на драго сърце. Моето сърце, сподавено в безобидния, еднообразен живот, който тътрузи старата си количка по друмищата на нашата земя, търсеше новото.

Аз се съгласявах с всяка мисъл на Филип. Той говореше за устройството на живота, за отношенията между хората. Най-често: за свободата на човека в неговите проявления към обществото, семейството, жената.

— Виждаш ли — казваше моят приятел, — ние, българите, сме корав народ, бетонирани сме ние в кашата от понятия, останали още от турско време.

— Да — съгласявах се аз.

Той продължаваше:

— Поискаме ли да възприемем новото, да се кръстим под евангелието на един по-нов живот, като побесняло куче се нахвърля върху нас старата ни душа, позеленяла от времето и от допотопните си разбирания, и ние се мятаме в един трагичен кръстопът.

— Точно така — повтарях аз.

Когато Филип видя сестра ми, започна да идва по-често в къщи. По-късно стана постоянен гост. Както казах, той беше мил, забавен, имаше изящна външност, която чудно отговаряше на пламналите му очи и строго изписаното лице в красотата на истински благородник. Аз вярвам, че това се харесваше повече на майка ми и сестра ми, отколкото неговите свободни мисли, но дори и това беше достатъчно, за да е желан гост.