Читать «Кучето от полето» онлайн - страница 2

Когато аз отсъствувах от къщи, посрещаше го сестра ми. Тя го приемаше в салона или на цветната ни веранда и там прекарваха дълги часове. Аз предполагах как могат да се прекарват тези часове, но никога не очаквах обикновеното. Все пак то дойде. Един ден Филип поиска сестра ми.

Никой не му я отказа. Оттогава Филип идваше в къщи и търсеше годеницата. Аз седях в стаята си. Нашето приятелство свърши — остана само моята обич към него.

Вече готвехме сватба, когато всичко тръгна по още по-обикновен път. Сестра ми залиня, а годеникът изчезна някъде.

Майка ми започна мълчаливо да следи. Аз не видях нищо лошо. Само явната мъка на Вера не ми даваше да се радвам. Едва смогвах да се закача:

— Вера, господин годеникът те поздравлява сърдечно.

Тя се усмихваше болно и питаше:

— Вижда ли го?

Бедната, тя не можеше да разбере колко примитивна е нейната скръб по избягалия годеник. Филип сигурно би се смял на нейната проста, стара душа.

— Не — отговарях аз. — Но той сигурно би те поздравил, ако го срещнех.

Сестра ми навеждаше глава и се оттегляше в стаята си. Там оставаше цели часове. Заключена. Мълчалива. Аз вярвах да чете старите писма на забягналия любим.

Когато след много дни срещнах годеника, поздравих го сърдечно:

— Хе, виждам те най-после. Хубава комедия скрои със сестра ми. Великолепно нещо!

Той се смути. Видях мъката му да се завладее.

— Каква комедия? — попита малко изпитателно.

Аз се засмях.

Сега той запита с присвити очи. Между клепачите искряха пламъчета.

— Дали всички домашни споделят радостта ти?

— Вера не. Съжалявам много. Тя е глупава.

— Аз също! — отговори той и пламъчетата в очите му горяха в лукавство.

Аз не забравих да се похваля на сестрата за тая среща. Тя не се засмя. Приближи и тихо помоли:

— Намери го пак. Кажи му да дойде. Трябва да приказвам с него.

— Ти се предаваш първа! — засмях се от все сърце.

— Да! — усмихна се болно тя.

Същия ден потърсих добрия Филип. Желанието на Вера не го изненада. Обеща да дойде. Взех го сърдечно под ръка и така отидохме да се почерпим. Когато вдигнах малката чашка, вместо наздравица, аз казах:

— Колко глупави са нашите момичета.

— Глупави са! — повтори той.

— В странство е по-друго!

— По̀ е друго! — съгласи се моят приятел и пи.

Когато се разделяхме, накарах го да повтори обещанието си. Беше ми жал за Вера. Той го повтори.

Но не го изпълни. В часа, когато Вера го очакваше, получи писмо от него. От ъгъла на стаята аз видях треперещите ръце, с които разтвори малкия плик.

Тези ръце са единственото, което запомних тоя ден от живота на Вера. През нощта майка ми, обезумяла от страх, ме издърпа от леглото.

Старата не смогваше да говори. Взе ръката ми и ме повлече към Верината стая.

От живата Вера не можах да видя нищо повече. Сестра ми се беше отровила през тая нощ. Що се бе случило? Какво я накара да стори това? Тя не бе оставила обяснение. А сам не можех да го намеря. Конфликтът с годеника й ми се виждаше невероятен за причина. Вера беше зряло, умно момиче.

Майка ми разрешаваше тоя въпрос по-лесно. Тя дори не помисли върху него. С неизразимата мъка на майка тя твърдеше: