Читать «Кръвожадност (Книга втора)» онлайн - страница 37

— Сигурна съм, че ще намериш начин да го спасиш — каза тя твърдо.

Завихме зад друг ъгъл и пред нас изникна църквата с островърхата камбанария срещу къщата на Лекси.

— Но, Стефан, трябва да помниш, че да се контролираш, когато си сред хора, означава много повече, отколкото просто да се въздържиш да не ги нападнеш. — Когато стигнахме до задната веранда, тя спря, сложи ръце върху раменете ме и ме накара да я погледна в ясните, кехлибарени очи. — Знаеш ли коя е истинската причина, поради която ние не пием човешка кръв?

— Коя? — попитах.

— Защото ако не пием човешка кръв, няма да се нуждаем от човешките същества — изрече тя сковано. Бутна вратата. Бъкстон, Хюго и Пърси седяха край масата за кафе и играеха покер. Когато влязохме, вдигнаха глави, а Бъкстон присви очи към мен.

— Момчета, тази вечер ще отидем да потанцуваме. Нуждаем се от малко разведряване — обяви Лекси и си наля чаша кръв от гарафата, оставена върху страничната маса. Огледа стаята. Тримата кимнаха. — Ще дойдеш ли, Стефан?

Поклатих глава. Не бях в настроение за разведряване.

— Не — отвърнах и се запътих към горния етаж, за да планирам сам освобождаването на Деймън.

16

Опитвах се да заспя, но напразно. Вместо това, щом затворех очи виждах Деймън — краката му, увити около твърдия дървен стол, ръцете му, овързани с въжета. Кожата му кървеше с тъмночервени капки там, където въжетата, пропити с върбинка, се бяха впили в кожата му.

Следваха образи на Кали, огненочервената й коса се вееше зад нея, а очите й горяха с плашеща страст. Двамата с баща й танцуваха около Деймън, който лежеше проснат по очи на земята. За да подразнят допълнително безпомощната си жертва, вдигнаха ръцете си във въздуха, стиснали дървени колове с толкова остри върхове, че всеки би настръхнал при вида им. Докато приближаваха, движенията им ставаха все по-безумни, готови да пуснат в действие оръжията си.

Но най-лоши от всички бяха виденията за Катрин. Виждах я, красива както винаги, порцелановото й лице, надвесено над моето, а буйната й лъскава коса гъделичка раменете ми. Тя се навежда към мен с престорено свенлива усмивка, а после отваря уста. Острите й зъби блестят на светлината на лампата, когато се забиват във врата ми.

В този миг очите ми се отваряха. Сънят не ми носеше покой. В главата ми се тълпяха стотици спомени за Катрин. Човешката част от мен — или поне това, което бе останало от нея — я мразеше с всяка фибра на съществото ми. Ръката ми се свиваше неволно в юмрук всеки път, щом си помислех за нея, за това, как бе разрушила семейството ми.

Но на вампирската част от мен й липсваше това, което тя представляваше — стабилност и любов. И точно както тази част от мен щеше да пребъде във вечността така и винаги щеше да копнее по нея. Исках я сега, до мен, свита под чаршафите ми. Исках да се облегне на перваза на прозореца, да ме слуша, докато й разказва за Деймън, и да ми каже, със спокойния си, дори студен и равнодушен маниер, какво да правя. Когато бях с Катрин, се чувствах безстрашен, уверен. Тя правеше всичко да изглежда възможно.