Читать «Кръвожадност (Книга втора)» онлайн - страница 35
Л. Дж. Смит
— Как е умрял? — не сдържах любопитството си.
— Има ли значение? — попита тя остро.
— Не, предполагам, че не. — Докоснах ръба на картината. — Защо си я запазила?
Тя въздъхна.
— Това е връзка с миналото — с тази, която бях, преди да… — посочи надолу към тялото си — преди да се превърна в това. Много е важно да не изгубиш последната нишка, която те свързва с човечността. — Погледът й бе станал много сериозен.
Знаех какво иска да каже: като оставаше свързана с някогашната си човешка същност, тя запазваше контрол и ето защо бе избрала да се храни само от животни.
— И така, готов ли си да го спасиш?
Както обикновено, Лекси не дочака отговор и аз трябваше да побързам, за да изляза през вратата след нея. Двамата поехме мълчаливо към дома на Галахър, обгърнати от мастиленочерния плащ на нощта.
Петнайсет минути по-късно завихме зад ъгъла, излязохме на „Лоръл Стрийт“ и къщата се показа пред нас. Висок мъж с черна, прошарена коса се изкачваше по стълбите на внушителната сграда, като потропваше на всяко стъпало с бастуна си с позлатен край. Следваха го двама мъже в черни костюми. Тримата бяха увлечени в оживен разговор.
Лекси сложи ръка върху моята.
— Галахър.
Мъжът се спря на верандата.
— Казвам ви, вампирът, който съм заловил, е истински. Бих могъл да го убия и да ви продам кръвта му. Ще направите цяло състояние, като я продавате като извор на младостта или еликсир на живота — заяви грубо Галахър.
Стомахът ми се сви. Тялото на Деймън беше разпределено и продадено дори още преди да е умрял.
— Кръв — рече ниският и набит мъж замислено, докато разтриваше плешивата си глава сякаш беше кристална топка. — Само че не съм сигурен дали хората ще са склонни да я опитат. Но за колко бихте продали зъбите му?
Мъжете влязоха в къщата, а дървената врата се захлопна зад тях с тъп звук, прозвучал ми като трагичен финал.
Подуших въздуха. Задушливата миризма на върбинка прогаряше носа ми, но никъде не усетих присъствието на Деймън.
Лекси бутна желязната порта и пристъпи на моравата.
— Какво правиш? — изсъсках. — Не мисля, че Деймън вече е тук.
— Да, но ти трябва да знаеш точно срещу кого и какво се изправяш. Колкото повече знаеш, толкова по-добре ще прецениш какви действия да предприемеш — обясни тя.
Кимнах и двамата се запромъквахме в сенките към голямата къща. Пъхнахме се под перваза на прозореца и клекнахме, готови да побегнем, ако ни забележат; от мястото си виждахме сцената, разиграваща се в салона в задната част на къщата. Гласът на Галахър се чуваше през отворения прозорец, докато се настаняваше в дълбокото червеникавокафяво кожено кресло, с чаша портвайн в ръка. На пръста му проблясваше голям златен пръстен.
Кали Галахър седеше в далечния ъгъл, облечена в износен гащеризон и бяла ленена риза. Червената й коса падаше на гърба й на плитка, в която бяха преплетени листа и цветове на върбинка. Главата й бе надвесена над дебела счетоводна книга. Покрай полицата на мраморната камина висеше гирлянда от върбинка. Забелязах, че няколко вампирски намордници — като този, който баща ми бе използвал, за да усмири Катрин — са захвърлени небрежно върху масата.