Читать «Кръвожадност (Книга втора)» онлайн - страница 34
Л. Дж. Смит
15
„Нещо се беше променило. Може би се дължеше само на възрастта, нещо като супер бързо усвояване на ролята на зрял вампир. Може би се дължеше на настойничеството на Лекси. Или на факта, че съм изправен пред действително предизвикателство, предизвикателството да победиш смъртта и аз просто знаех, че не мога да си позволя да пилея енергията си в убийства само заради самия спорт. Каквато и да бе причината, резултатът беше един и същ. Макар че миризмата на кръв все още беше навсякъде, вече не изпитвах необходимостта да ловувам щом ми скимнеше. Ловът е разсейващ. Гладът ми трябваше да бъде задоволен бързо, а не бавно, с наслада.
Разбира се, въпросът беше: как ще освободя Деймън? Да нападна всички наоколо, като създам суматоха? Да убедя Кали да свали венеца от върбинка, за да й внуша да изпълни заповедта ми?
Но изглежда Кали притежаваше собствена сила. Това беше ясно на служителите й, както и на мен.
Разбира се, моята Сила беше по-могъща. Не се съмнявах, че ще надделея. Ще спася Деймън и ще възнаградя усилията си като пия от шията на Кали.“
През целия ден крачих из стаята си, образувайки пътечка в дебелия слой прах, покриващ дървения под.
В главата ми един след друг изникваха планове за освобождаването на Деймън, но както бързо ми хрумваха, така и бързо ги отхвърлях като твърде дръзки, твърде рисковани, твърде разрушителни. Вече бях научил от хайката на вампирите в Мистик Фолс, че като ефект на доминото дори едно погрешно движение може да повлече след себе си насилие и жестокост.
— Приличаш на животно в клетка — отбеляза Лекси, появила се на прага. Гласът й прозвуча безгрижно, но челото й бе прорязано от бръчки на тревога.
Изръмжах ниско и прокарах ръце през косата си.
— И се чувствам като животно в клетка.
— Измисли ли някакъв план?
— Не! — поех дълбоко дъх. — И дори не зная защо се опитвам. Той ме мрази. — Сведох поглед, внезапно засрамен. — Обвинява ме, задето съм го превърнал в това, което е сега.
Лекси въздъхна и се приближи към мен. Пое ръката ми.
— Последвай ме. — Изведе ме от стаята и пое бавно надолу по стълбите, като прокарваше бледите си пръсти по портретите, които висяха по стените. Всички картини бяха покрити с дебел слой прах и паяжини. Зачудих се колко дълго висят тук и дали някой от изобразените върху тях все още броди по земята — жив или нежив.
Лекси се спря на най-долното стъпало и свали един портрет от стената. Беше по-нов от останалите, с позлатена рамка, а стъклото бе полирано до блясък. Младо, русокосо момче със сериозно лице, се взираше в мен. В сините му очи бе стаена някаква тъга, но брадичката му с трапчинка бе вирната предизвикателно. Изглеждаше ми невероятно познат.
Очите ми се разшириха.
— Това да не е твоят…
— … брат — довърши Лекси. — Да.
— Той… — Млъкнах, не желаейки да продължа.
— Не, той вече не е с нас — отвърна тя и прокара показалеца си по брадичката на момчето.
