Читать «Кръвожадност (Книга втора)» онлайн - страница 32
Л. Дж. Смит
— Тук съм, за да те спася — рекох просто. Изпод копитата на неспокойните коне се разхвърчаха дървени стърготини; нямах много време, навярно скоро някой от къщата щеше да ги чуе.
Деймън сви рамене, усилие, което очевидно отне цялата му енергия. Очите му бяха кървясали и безжизнени. Голям разрез пресичаше челото и едната му вежда. Изглеждаше ужасно и измършавял; беше ясно, че не се е хранил от дни.
Огледах се наоколо с надеждата да открия нещо — катерица, заек, някое дребно полско животно — за да го убия и да му го хвърля, но не видях нищо.
— Значи хладнокръвният убиец иска да ме спаси — подхвърли Деймън с измъчена усмивка. Облегна се на стената, а веригите издрънчаха.
— Да, ние трябва да…
Внезапно чух звук от затръшване на врата, сетне излая куче. Извъртях се към главната къща.
— Какво си мислиш, че правиш? — изкрещя един глас. Изправих се и вдигнах ръце към небето, несигурен кой — или какво — ме бе открило този път.
14
С ръце, все още вдигнати във въздуха, стиснах устните си. Вече се бях научил, че и най-малкият стрес кара зъбите ми да нарастват, а зениците ми да се уголемяват; не исках да се подготвям за нападение, преди да зная с кого или с какво си имах работа.
— Джейк? Чарли? — извика женски глас, когато двама здравеняци се затичаха към мен от голямата къща. Макар и два пъти по-едри от мен, те бяха човешки същества. Мъжете ме сграбчиха за ръцете, но със студено задоволство отбелязах, че ако пожелаех можех да се измъкна от хватката им само с едно леко извиване.
С всяка частица на съществото си се борех да остана спокоен, като се надявах, че приличам на обикновен скитник. Нямаше гаранция, че битката с тях ще доведе до освобождаването на Деймън.
От верандата на къщата се приближи едно момиче и спря на няколко крачки от мен.
— Извинявам се — обърнах се към нея. Опитах се да придам нервност на тона си и да говоря задъхано. — Не разбрах, че е частна собственост. Скоро пристигнах в града, бях в една кръчма и… ами… — Гласът ми замря. Питах се дали лъжите ми няма да ме въвлекат в още по-голяма беда.
— Мислил си, че можеш да откраднеш от мен. — Момичето пристъпи напред. Косата й се спускаше до гърба като водопад от огнени къдрици, а върху главата й се мъдреше нещо, което подозрително ми приличаше на венец от върбинка. Беше облечена в бяла нощница, но бе обута с ботуши и виждах, че ръцете й са покрити с мазоли. Въпреки че очевидно бе от богато семейство, не беше разглезено градско момиче.
— Не. Не! Не крадях. Просто търсех вампира — обясних припряно.
Тя смръщи вежди.
— За да го откраднеш? — подметна с ръце на кръста.
— Не! — възкликнах отново и неволно дръпнах ръката си. Изпускайки ръката ми, единият мъж ме погледна изненадано. — Не — повторих, като се насилвах да остана неподвижен. — Долу край езерото видях плакат за шоуто и… ами, предполагам, че любопитството ми е взело връх. — Свих рамене.
Някъде изкукурига петел. Слънчевите лъчи бавно огряваха задния двор. Погледнах надолу към проблясващия камък на пръстена ми, благодарен, че Лекси си тръгна.