Читать «Кръвна проба» онлайн - страница 92

Не открих в себе си дума, с която да облекча страданието й. Накрая слязохме долу и убедихме пазача да използва резервния ключ за червената врата.

— Не знам нищо за тоя лекар — каза той, но все пак отвори апартамента.

Стаята бе кочина. Мръсно бельо бе разхвърляно върху набръчкания килим. Леглото бе неоправено. Върху нощното шкафче имаше пепелник, претъпкан с фасове от марихуана. Наблизо бе захвърлена машинка за свиване на цигари от марихуана във формата на чифт женски крака. Медицински книги и още комикси за наркомани си съжителстваха из половината дневна. Кухненският умивалник бе свинщина от мръсни чинии и пенеста вода. Около главите ни летеше муха.

В апартамента нямаше никой.

Бевърли обиколи наоколо и от неудобство започна да разтребва. Пазачът я гледаше подигравателно.

— Хайде — казах с учудваща сила. — Няма го тук. Да се махаме.

Тя покри леглото, хвърли последен поглед и напусна.

Пазачът се покашля.

Навън тя ме попита дали може да се обадим в полицията.

— За какво? — скастрих я остро. — Че възрастен мъж е напуснал апартамента си? Въобще няма да го вземат на сериозно. И ще имат право.

Изглеждаше наранена и искаше да го обсъдим по-подробно, но аз не се съгласих. Чувствах се като парцал, главата ме болеше, мишниците ми бяха подгизнали. Имах чувството, че се разболявам. Освен това, алтруистичните ми авоари вече бяха доста изчерпани.

Пресякохме улицата в мълчание и пътищата ни се разделиха.

Щом се прибрах у дома, се почувствах наистина като въшлясал — трескав, трупясал и с болки по цялото тяло. Все пак имаше светлинка в тунела — експресно писмо от Робин, потвърждаващо тръгването й от Токио след една седмица. Един от японските изпълнителни директори имал вила на Хаваите и я бе поканил. Тя се надяваше, че мога да я посрещна на летището в Хонолулу и да се настаним за две седмици на слънце и удоволствие. Обадих се в „Уестърн Юниън“ и написах „Да“ върху всички сметки.

Горещата вана не ми помогна да се почувствам по-добре. Нито пък студеното питие и самохипнозата. Довлякох се до езерото, за да нахраня рибите „Кой“, но не останах да им се порадвам. Едва стъпил обратно вкъщи се свлякох на леглото с вестник в ръка, остатъка от кореспонденцията и Лео Котке в уредбата. Но почувствах, че съм твърде изтощен, за да се концентрирам и без борба се отдадох на съня.

18.

До сутринта лекото ми неразположение прерасна в здрава настинка. Взех аспирин и пих чай с лимон. Искаше ми се Робин да си е у дома, за да се грижи за мен.

Оставих включен телевизора, за да ми прави компания. Заспивах и се будех непрекъснато през целия ден. До вечерта се почувствах малко по-добре, изпълзях от леглото и хапнах плодова салата. Но дори и това бързо ме измори и отново заспах.

Сънувах, че съм заседнал сред ледовете на Арктика и се мъча да се скрия от силната градушка под един мукавен навес. Всеки нов залп разкъсваше картона, а аз оставах неподслонен и ужасен.

Събудих се гол и треперещ. Бурята продължаваше. Светещите в тъмното цифри на часовника в тъмното показваха 11:26 през нощта. Видях мрачното небе през прозорците. Изведнъж градушката се превърна в куршуми. Залп от огнестрелно оръжие обсипа фасадата на къщата.