Читать «Кръвна проба» онлайн - страница 90

— Успяха ли да открият богати залежи?

— Не. Земята се оказа абсолютно безплодна.

Заместникът доведе Раул. Разказах му за посещението си в Убежището и за това, че нищо не съм намерил. Прие го със сломения поглед на победен ветеран и дори не протестира.

Шерифът, доволен от равнодушието му, се отнасяше изключително вежливо с него, докато подписваше заповедта за освобождаването му. Попита го какво би желал да правят с „Волво“-то. Онкологът само вдигна рамене с безразличие. После каза да го поправят за негова сметка.

Изведох го от стаята и поехме надолу по стълбата.

През целия път към къщи бе мълчалив. Не излезе от вцепенението си дори и когато една грубиянка от пътната полиция ни измъкна от колата и поиска документи за самоличност. Прие унижението с мълчаливо съгласие, което ми се стори жалко. Преди два часа той бе агресивен и готов за битка. Чудех се дали не бе паднал духом от акумулирания стрес, или пък цикличните промени в настроението бяха част от характера му, която никога не бях опознал.

Бях прегладнял, но в този „гръндж“ аранжимент той не беше за ресторант, затова купих два сандвича и „Кока-Кола“ от едно капанче в Санта Ана и отбих колата встрани от пътя, близо до един обществен парк. Подадох на Раул храната, а аз изядох своята, докато наблюдавах група тийнейджъри, играещи софтбол на мръкване. Когато се обърнах да го погледна, той бе заспал. Все още неразопакованият сандвич бе увиснал в ръката му. Взех го от него, хвърлих го в близкото кошче и запалих „Севил“-а. Той се размърда, но не се събуди, а когато се качих на магистралата, вече кротко похъркваше.

Пристигнахме в Лос Анджелис около седем, точно когато движението към центъра на града вече бе понамаляло. Завих към изхода за Лос Фелис и едва тогава той отвори очи.

— Какъв е адресът ти, Раул?

— Не, закарай ме в болницата.

— Не си във форма да се върнеш там.

— Трябва. Хелън ще чака.

— Само ще я изплашиш с вида си. Най-малкото, иди вкъщи да се поосвежиш най-напред.

— Имам дрехи за смяна в кабинета си. Моля те, Алекс.

Вдигнах ръце пред упорството му и се отправих към „Уестърн Педс“. След като паркирах на лекарския паркинг, го изпратих до предния вход на „Принцли“.

— Благодаря ти — промълви с поглед, забит в земята.

— Пази се.

По обратния път към колата срещнах Бевърли Лукас, която напускаше отделението. Изглеждаше уморена и страдаща, огъната под тежестта на голямата си чанта.

— Алекс, толкова се радвам, че те виждам.

— Какво се е случило?

Огледа се, за да се увери, че никой не ни подслушва.

— Оджи. Той ми съсипа живота, откакто приятелят ти го разпита, наричаше ме неверница. Дори се опита да ме притеснява в болницата, но дежурният лекар го спря.

— Копеле.

Тя разтърси глава.

— Най-лошото е, че му влизам в положението, ние бяхме… близки, някога. Какво прави в леглото си е негова работа.

Хванах я за раменете.

— Ти постъпи правилно. Ако можеш да се дистанцираш достатъчно, ще можеш да разбереш очевидното. Не му позволявай да се върне при теб.

Тя потръпна от заплахата в гласа ми.

— Знам, че си прав. С разума си го разбирам. Но той съвсем пропада и това ме наранява. Не мога да променя чувствата си.