Читать «Кръвна проба» онлайн - страница 135

Кармайкъл ме буташе през коридора, образуван от наредените петролни варели. Погледът ми се стрелкаше насам-натам в търсене на възможност за бягство, но черните цилиндри представляваха висока метална барикада, безмилостно непробиваема.

На няколко метра от края на коридора той започна да говори. Предлагаше ми възможности.

— Мога да те убия както си изправен или клечиш, или в легнало положение — като Суоуп. Ако пък предпочиташ, можеш да потичаш, да направиш малко гимнастика и да отвлечеш съзнанието си от това, което те очаква. Няма да ти кажа след колко крачки ще стрелям, така че можеш да си въобразиш, че просто правиш джогинг. Все едно си на маратон. Аз лично се чувствам прекрасно, когато тичам. Може и ти така да се почувстваш. Използвам тежък заряд и няма да усетиш болка. Все едно че тичаш много бързо.

Коленете ми се разтрепериха.

— Хайде бе, човече. Не се излагай. Дръж се на положение.

— Смъртта ми няма да ти помогне с нищо. Полицията знае, че съм тук. Ако не се върна, ще дойдат и ще преровят мястото.

— Няма страшно. Щом ти излезеш от играта, ние изчезваме.

— Момчето не може да пътува в това състояние. Ще го убиеш.

Дулото ме прободе болезнено.

— Не са ми нужни съветите ти. И сам мога да се оправя.

Вървяхме мълчаливо докато стигнахме входа на металното преддверие.

— И така, как предпочиташ: да стоиш или да бягаш?

Пред мен се простираха стотина метра равна, пуста земя. Мракът щеше да ме прикрие донякъде, но въпреки това Кармайкъл щеше лесно да ме улучи. Отвъд празното пространство имаше хълмове от отпадъчни метали — ламаринени ленти, кълба жица и сондажната кула, зад която бях скрил „Севил“-а. Твърде оскъдни прикрития, но ако успеех, щях да спечеля време за обмисляне на по-добър план.

— Недей да бързаш — рече той великодушно, сякаш искаше да си запази главната роля.

И преди бе играл тази сцена и упорито се опитваше да запази хладнокръвие и контрол. Но знаех, че е неустойчив като азот и може да си изгуби ума, ако бъде провокиран. Номерът беше да го разсея достатъчно, че да откъсне поглед от мен и след това да избягам. Или да го нападна. Това бе хазарт на живот и смърт, защото внезапното избухване би могло да го накара да дръпне спусъка. Но от тази гледна точка нямах какво да губя, пък и мисълта да му се оставя без съпротива ме отвращаваше.

— Решавай.

— Това е глупав избор, Дъг, и ти го знаеш.

— Какво?

— Казвам, че си кръгъл глупак.

Той изръмжа, обърна се, захвърли пушката и ме сграбчи за яката на ризата като я дърпаше здраво. Вдигна брадвата и замахна във въздуха.

— Само да си мръднал, ще те насека на парчета като сирене.

Дишаше тежко и яростно, а потта блестеше на челото му. От тялото му лъхаше животинска миризма.

Ритнах го силно в слабините. Той извика от болка и инстинктивно отпусна хватката си. Аз се отдръпнах, паднах на земята и търтих да бягам заднешком като рак, жулейки до кръв коленете и дланите си. Докато се опитвах да се изправя, кракът ми допря нещо кръгло. Беше метална пружина. Претърколи се, а аз паднах по гръб.