Читать «Кръвна проба» онлайн - страница 126

Дишането му бе равномерно, устните му — напукани и сухи. Докоснах бузката му.

— Много е горещ.

— Ще се оправи — каза тя отбранително. — Давам му витамин „С“ за температурата.

— Има ли някакъв резултат досега.

Тя погледна встрани и поклати отрицателно с глава.

— Има нужда от болница, Нона.

— Не!

Коленичи и взе малката му главица в прегръдките си. Притисна буза към неговата и целуна клепачите му. Той се усмихна в съня си.

— Ще повикам линейка.

— Тук няма телефон. — Каза го с детски триумф. — Иди да потърсиш, а когато се върнеш, вече ще съм изчезнала.

— Той е много болен — казах търпеливо. — Всеки час закъснение ще постави живота му в още по-голяма опасност. Ще идем заедно до колата. Приготви си нещата.

— Те ще му причинят болка! — изскимтя тя. — Точно както и преди. Ще го бодат с игли! Ще го сложат в онзи полиетиленов затвор!

— Послушай ме, Нона. Той е болен от рак. Може да умре.

Тя се обърна.

— Не го вярвам.

Хванах раменете й.

— По-добре е да повярваш. Това е истина.

— Защо? Защото онзи умник доктора го е казал ли? Той е като всички останали. Не може да му се вярва. — Тя клекна, както беше направила и в болничния коридор. — Защо да е болен от рак? Някога да е пушил или пък да е правил нещо лошо? Той е само едно малко дете.

— И децата боледуват от рак. Хиляди се разболяват всяка година. Никой не знае защо, но се разболяват. Почти всички могат да бъдат лекувани, а някои дори оздравяват. Ууди е един от тях. Дай му шанс.

Тя упорито се съпротивляваше.

— Те го тровеха на онова място.

— Има нужда от силни лекарства, за да победи болестта. Не казвам, че ще бъде безболезнено, но медицинското лечение е единственото нещо, което може да спаси живота му.

— Умникът доктор ли ти нареди да ми кажеш това?

— Не. Аз самият ти го казвам. Не е задължително да ходиш при доктор Мелендес-Линч. Ще намерим друг специалист. В Сан Диего.

Момчето проплака в съня си. Тя изтича при него, попя му приспивна песен без думи и галеше косичката му, докато се успокои. Люлееше го в прегръдките си. Дете се грижеше за дете. Личеше, че е изтощена до припадък. Сълзите започнаха отново да се стичат по лицето й.

— Ако идем в болница, те отново ще ми го вземат. Аз най-добре мога да се грижа за него и то точно тук.

— Нона — казах, като събрах всичкото си търпение. — Има неща, които дори една майка не е в състояние да направи. — Люлеенето спря за миг и после продължи. — Тази нощ бях в дома на родителите ти. Видях оранжерията и прочетох тетрадките на баща ти.

Погледна ме. Явно за пръв път чуваше за дневниците. Успя да потисне учудването си и се правеше, че не ме слуша.

Продължих да говоря тихо.

— Знам какво ти е минало през главата. Започнало е след смъртта на чиримоята. Той сигурно си е бил лабилен и преди, но провалът и безпомощността са го прехвърлили отвъд границата. Опитал се е да се вземе в ръце, като се е правил на господ. Създавал си е свой собствен свят.

Тя престана да се клати, отдели се от момчето, постави главицата му внимателно на възглавницата и излезе от стаята. Последвах я в кухнята, като не изпусках от око ножа в умивалника. Тя се протегна и взе една бутилка „Садърн Комфорт“ от високата полица над бюфета. Наля си половин чаша и се наведе над шкафа. Изгълта течността. Несвикнала с алкохола, тя направи гримаса, започна да се дави и да кашля.