Читать «Кръвна проба» онлайн - страница 110

— Да. Не успя да стане популярен плод, много семки има и е твърде сочен, а хората не обичат да си носят лъжици в джоба. Пък и още не е открит начин за машинно опрашване, затова отглеждането е много трудоемко. И въпреки всичко, чиримоята е деликатес с верни последователи, а търсенето определя предлагането. И ако не беше намесата на съдбата, Гарланд сега щеше да е заможен човек.

Ръцете ми бяха лепкави от плода. Измих ги в кухненския умивалник. Когато се върнах на масата, кучето се бе свило на кълбо в краката на Меймън, със затворени очи и по кучешки изразяваше благодарността към господаря си, който го галеше по козината.

Приятна гледка, но аз станах нетърпелив. Твърде много се бях шлял из рая на Меймън, а ми предстоеше да свърша още много неща.

— Бих искал да хвърля поглед на къщата на Суоуп. Тя не беше ли една от фермите, покрай които минахме на път за тук?

— Не. Те живеят… живееха още по-далече, след моята къща. Онези не са истински ферми, просто стари къщни дворове, твърде малки, за да бъдат употребявани за търговски цели.

Спомних си за внезапния гняв на Хутън, когато заговори за земеделие и попитах дали шерифът някога е обработвал земя.

— Напоследък не — каза той с неохота. — Рей имаше парцел тук наблизо. Отглеждаше иглолистни растения, които продаваше на търговците на коледни елхи.

— Защо говорите в минало време?

— Той продаде мястото, след като загуби дъщеря си. Премести се в мебелирана квартира в един блок, близо до кметството.

Вероятността шерифът да ме беше излъгал, за да ме отблъсне от мисълта да се навирам наоколо, не ми бе излязла от ума. Усетих, че искам да узная повече за човека, представляващ закона в Ла Виста.

— Разказа ми за жена си, която умряла от рак. Какво е станало с дъщеря му?

Меймън повдигна вежди и престана да гали лабрадора. Кучето започна да ръмжи, като му отнеха удоволствието.

— Самоуби се. Преди четири-пет години. Обеси се на един бор в парцела.

Спомена го като обикновен факт, сякаш смъртта на момичето не е била изненадваща. Попитах го за това.

— Беше трагедия, но не от онези случаи, когато нечия първична реакция е втрещяващо неочаквана. Марла винаги е приличала на обременено дете според мен. Беше грозничка, прекалено пълна, твърде свенлива, нямаше приятели. Носът й винаги бе забит в някоя книга. Понякога забелязвах, че това са детски приказки. Никога не я видях да се усмихне.

— Колко годишна почина?

— Около петнайсет.

Направих сметка, че ако бе жива, щеше да е връстничка на Нона Суоуп. Двете момичета живееха наблизо. Попитах Меймън дали между тях е имало някакви контакти.

— Съмнявам се. Като деца понякога играеха заедно. Но не и след като отраснаха. Марла се затвори в себе си, а Нона се втурна с оная банда диваци. Не сте виждали две по-различни момичета.

Меймън отново спря да гали кучето, стана, избърса масата и започна да мие чиниите.

— Загубата на Марла промени Рей — каза той, като спря водата и взе кърпата за бърсане на чинии. — Градът също се промени заедно с него. Преди смъртта й бе остър като бръснач. Обичаше да пие, да се бори, разказваше цветисти вицове. Когато я свалиха от бесилката, той потъна в себе си. Не приемаше утеха от никого. Отначало хората мислеха, че е сломен от скръб и постепенно ще се оправи. Но това не стана. — Той лъскаше купичките, докато не започнеха да блестят. Струва ми се, че оттогава Ла Виста стана по-мрачен град. Сякаш хората очакват от Рей да им разреши да се усмихват.