Читать «Кралят отвъд Портата» онлайн - страница 21

— Да.

— Но си се измъкнал невредим?

— Не съвсем — отвърна Ананаис. — Той ми изтръгна лицето.

* * *

— Знаеш ли, наистина си мислех, че мога да те убия — каза Ананаис, докато седяха заедно край огъня. — Наистина го вярвах. Мразех те. Колкото повече виждах колко страда народът, толкова повече си мислех за теб. Чувствах се излъган — сякаш всичко, за което някога съм живял, е било съсипано. И когато съчетаният… когато бях ранен… изгубих ума си. Смелостта си. Всичко.

Тенака седеше, без да продума. Сърцето му тежеше. Помнеше Ананаис като суетен човек, но надарен с чувство за хумор, което винаги насочваше към себе си; това пречеше на суетата му да стане неприятна. И беше красив, дамите го обожаваха. Тенака не го прекъсна. Струваше му се, че е минало много, много дълго време, откакто приятелят му за последно е седял в нечия компания. Думите се изливаха като потоп, ала гигантът неспирно се връщаше към омразата си към надирския принц.

— Знаех, че е ирационално, но не можех да се спра. И когато открих телата при казармите и разбрах, че ти си ги избил, побеснях. Докато не те видях седнал тук. И тогава… тогава…

— Тогава реши да ме оставиш да те убия — каза тихо Тенака.

— Да. Стори ми се… подходящо.

— Радвам се, че се намерихме, приятелю. Иска ми се и неколцина от другите да бяха тук.

Сутринта бе ярка и свежа, а топлината на идващата пролет галеше гората и облекчаваше сърцата на пътниците.

Реня гледаше Тенака с нови очи, спомняше си не само обичта и разбирането, които бе показал към белязания си приятел, но и думите, които ѝ бе промълвил, преди гигантът да се появи: „Вярвай в мен.“

И тя вярваше.

Но имаше и още нещо. Думите му бяха достигнали сърцето ѝ и болката в душата ѝ беше намаляла.

Той знаеше.

И въпреки това го беше грижа. Реня нямаше представа какво е любовта, защото през целия си живот само един мъж я бе обичал — Аулин, престарелият арканист. А сега имаше и друг. И той не беше стар.

О, не! Съвсем не беше стар!

Той нямаше да я остави в Соуса. Или където и да било. Където отидеше Тенака Хан, Реня щеше да го последва. Той още не го знаеше. Но щеше да разбере.

Този следобед Тенака улови един млад елен, поваляйки го с кинжала си от двадесет крачки разстояние. Тримата се нахраниха добре. Легнаха си рано, за да наваксат за миналата безсънна нощ, и на следващото утро видяха кулите на Соуса на югоизток.

— Най-добре остани тук — посъветва го Ананаис. — Подозирам, че описанието ти вече е минало през цял Дренай. Защо изобщо написа онова проклето писмо? Не е разумно да казваш на жертвата, че убиецът е тръгнал към нея!

— Напротив, приятелю. Параноята ще го разяде. Ще го държи буден — под напрежение — и няма да може да мисли ясно. И всеки ден, в който няма новини за мен, страховете му ще нарастват. Ще става все по-несигурен.

— Така си мислиш — каза Ананаис. — Както и да е, аз ще отведа Реня в града.

— Добре. Аз ще чакам тук.

— А Реня няма ли думата по въпроса? — попита момичето.

— Не очаквах да имаш нещо против — отвърна Тенака слисано.

— Е, имам! — сопна се тя. — Ти не ме притежаваш. Аз ходя, където пожелая.