Читать «Копелето на Истамбул» онлайн - страница 195
Елиф Шафак
Така и го вписаха: Левент Казанджъ, момче, родено върху още пушещите пепелища на миналото, момче, за което никой не знаеше, че навремето баща му е искал да му даде името Левон, момче, което един прекрасен ден щеше да бъде изоставено от майка си и да расте мрачно и огорчено, момче, което щеше да стане ужасен баща за собствените си деца…
Ако не беше брошката с форма на нар, дали Шермин Казанджъ изобщо щеше да изпита необходимостта да остави мъжа и сина си? Трудно е да се каже. С тях беше създала семейство и бе започнала нов живот само с една посока, в която да върви. За да има бъдеще, трябваше да стане жена без минало. Самоличността ѝ като дете вече не беше нищо повече от откъслечни спомени, наподобяващи трошици, които е оставила, за да ги изкълве някоя птица, нали самата тя няма да може никога вече да се върне по същия път у дома. Но макар че накрая се стопиха и най-свидните ѝ спомени от детството, брошката остана — ярко врязана в паметта ѝ. И след години, когато на прага ѝ щеше да дойде един мъж от Америка, именно тази брошка щеше да ѝ помогне да разпознае в непознатия родния си брат.
Ервант Стамбулян се появи на прага ѝ с бляскави тъмни очи под черни гъсти вежди, с остър нос и рунтави чак до брадичката мустаци, с които сякаш се усмихваше дори когато беше тъжен. С разтреперан глас той затърси думите, за да оповести кой е и после да ѝ каже къде на турски, къде на арменски, че е дошъл чак от Америка, за да я намери. Колкото и да му се искаше да прегърне сестра си още там и тогава, знаеше, че сега тя е семейна мюсюлманка. Продължи да стои на прага. Около тях истанбулският бриз рисуваше кръгове и за един миг те сякаш бяха изтеглени извън времето.
В края на краткия им разговор Ервант Стамбулян даде на Шермин Казанджъ две неща — златната брошка с форма на нар и време да помисли.
Стъписана и замаяна, тя затвори вратата и зачака да осмисли случилото се. На пода до нея Левент пълзеше и дърдореше с въодушевление.
Шермин Казанджъ отиде бързо в стаята си и скри брошката в едно от чекмеджетата на гардероба. Върна се и завари невръстното си дете да се смее — тъкмо бе успяло да се изправи. Стоя така цяла секунда, направи крачка, после още една и тупна назад по дупе, а в очите му проблесна радостният страх на прохождането. Най-неочаквано момченцето грейна в беззъба усмивка и възкликна:
— Ма-ма!
В цялата къща светна рядко, почти призрачно сияние, когато Шермин Казанджъ се отскубна от унеса си и повтори:
— Ма-ма!
Това беше втората дума, излязла от устата на Левент, който известно време беше опитвал с „та-та“ и накрая, преди ден, беше изрекъл „Ba-ba“. Чак сега Шермин Казанджъ си даде сметка, че синът ѝ е казал думата
