Читать «Копелето на Истамбул» онлайн - страница 195

Елиф Шафак

Така и го вписаха: Левент Казанджъ, момче, родено върху още пушещите пепелища на миналото, момче, за което никой не знаеше, че навремето баща му е искал да му даде името Левон, момче, което един прекрасен ден щеше да бъде изоставено от майка си и да расте мрачно и огорчено, момче, което щеше да стане ужасен баща за собствените си деца…

Ако не беше брошката с форма на нар, дали Шермин Казанджъ изобщо щеше да изпита необходимостта да остави мъжа и сина си? Трудно е да се каже. С тях беше създала семейство и бе започнала нов живот само с една посока, в която да върви. За да има бъдеще, трябваше да стане жена без минало. Самоличността ѝ като дете вече не беше нищо повече от откъслечни спомени, наподобяващи трошици, които е оставила, за да ги изкълве някоя птица, нали самата тя няма да може никога вече да се върне по същия път у дома. Но макар че накрая се стопиха и най-свидните ѝ спомени от детството, брошката остана — ярко врязана в паметта ѝ. И след години, когато на прага ѝ щеше да дойде един мъж от Америка, именно тази брошка щеше да ѝ помогне да разпознае в непознатия родния си брат.

Ервант Стамбулян се появи на прага ѝ с бляскави тъмни очи под черни гъсти вежди, с остър нос и рунтави чак до брадичката мустаци, с които сякаш се усмихваше дори когато беше тъжен. С разтреперан глас той затърси думите, за да оповести кой е и после да ѝ каже къде на турски, къде на арменски, че е дошъл чак от Америка, за да я намери. Колкото и да му се искаше да прегърне сестра си още там и тогава, знаеше, че сега тя е семейна мюсюлманка. Продължи да стои на прага. Около тях истанбулският бриз рисуваше кръгове и за един миг те сякаш бяха изтеглени извън времето.

В края на краткия им разговор Ервант Стамбулян даде на Шермин Казанджъ две неща — златната брошка с форма на нар и време да помисли.

Стъписана и замаяна, тя затвори вратата и зачака да осмисли случилото се. На пода до нея Левент пълзеше и дърдореше с въодушевление.

Шермин Казанджъ отиде бързо в стаята си и скри брошката в едно от чекмеджетата на гардероба. Върна се и завари невръстното си дете да се смее — тъкмо бе успяло да се изправи. Стоя така цяла секунда, направи крачка, после още една и тупна назад по дупе, а в очите му проблесна радостният страх на прохождането. Най-неочаквано момченцето грейна в беззъба усмивка и възкликна:

— Ма-ма!

В цялата къща светна рядко, почти призрачно сияние, когато Шермин Казанджъ се отскубна от унеса си и повтори:

— Ма-ма!

Това беше втората дума, излязла от устата на Левент, който известно време беше опитвал с „та-та“ и накрая, преди ден, беше изрекъл „Ba-ba“. Чак сега Шермин Казанджъ си даде сметка, че синът ѝ е казал думата татко на турски, а думата мама на арменски. Тя не само бе принудена да забрави езика, който преди ѝ беше толкова скъп, но сега бе длъжна да научи на същото и сина си. Замислена и озадачена, погледна невръстното дете. Не поиска да поправи „мама“, като замени думата с турското ѝ съответствие. На повърхността избиха далечните, но все още ярки профили на предците ѝ. Новото име, вяра, народност, семейство и самоличност, които беше получила, не бяха успели да надделеят над истинското ѝ Аз. Брошката с форма на нар нашепваше името ѝ, и то беше на арменски.