Читать «Копелето на Истамбул» онлайн - страница 197

Последва низ от по-лични въпроси: Защо нямат деца? Защо не са идвали досега в Истанбул? Защо не останат по-дълго? ЗАЩО?

Въпросите се отразиха на семейството по коренно различен начин. Роуз като че ли нямаше нищо против да я подлагат на разпит. Ако не друго, се радваше, че е под светлината на прожекторите. Мустафа обаче все повече се затваряше в мълчание и сякаш се смаляваше. Говореше малко, почти през цялото време четеше турски вестници, и консервативни, и прогресивни, сякаш се опитваше да навакса и да научи възможно най-много за страната, която е напуснал. От време на време задаваше въпроси за един или друг политик и на тях отговаряше, който може. Макар че открай време обичаше да чете вестници, Мустафа не беше проявявал никога такъв интерес към политиката.

— Както гледам, тази консервативна партия губи влияние. Има ли вероятност да спечели предстоящите избори?

— Мошеници! Банда лъжци! — изръмжа баба Гюлсюм, вместо да отговори. Върху скута ѝ имаше тава с купчинка суров ориз, който, преди да сготви, тя преглеждаше за люспи и камъчета. — Знаят само да дават обещания на народа и веднага щом ги изберат, забравят какво са говорили.

Както държеше вестника, Мустафа я погледна над него от креслото при прозореца.

— А опозиционната партия? Социалдемократите?

— Същата песен на друг глас! — прозвуча отговорът. — Всички са банда лъжци. Всички политици са продажни.

— Ако в парламента имахме повече жени, щеше да бъде различно — намеси се и леля Фериде, която си беше облякла тениската АЗ ОБИЧАМ АРИЗОНА, донесена като подарък от Роуз.

— Мама е права. Мен ако питате, единствената надеждна институция в страната винаги е била армията — каза леля Джеврийе. — Слава Богу, че я има турската армия. Ако не беше тя…

— Да, но трябва да ни допуснат и нас, жените, да служим в нея — прекъсна я леля Фериде. — Лично аз ще отида веднага.

Ася спря да превежда на Роуз и Армануш, които седяха до нея, и каза на английски през смях:

— Едната ми леля е феминистка, другата е заклета милитаристка. А се разбират прекрасно. Каква лудница!

Изведнъж угрижена, баба Гюлсюм се обърна към сина си:

— Ами ти, скъпи? Кога ще отбиеш воинския си дълг?

Въпреки че ѝ превеждаха веднага, Роуз се затрудняваше да следи разговора, затова се извърна към мъжа си и примига.

— Ти мен не ме мисли — каза Мустафа. — Стига да платя таксата и да им покажа, че живея и работя в Америка, не съм задължен да служа целия срок. Ще ми се размине само с кратко обучение. Един месец и край…

— Но няма ли краен срок? — попита някой.

— Да, има — потвърди Мустафа. — Трябва да го направиш, преди да си навършил четирийсет и една.

— Значи трябва да се явиш тази година — отбеляза баба Гюлсюм. — Сега си на четирийсет…

Както седеше в края на масата и си лакираше ноктите с яркочервен лъскав лак, леля Зелиха вдигна глава и стрелна с поглед Мустафа.