Читать «Копелето на Истамбул» онлайн - страница 193
Елиф Шафак
* * *
Стиснал устни, Ованес Стабулян мислеше трескаво и вихрушката на писането го погълна. С всеки нов ред, добавен към последната приказка в детската книжка, го връхлитаха поуки, трупани от поколения наред, някои обезсърчителни, други повдигащи духа, но всички дошли от различно време, време без начало и край. Детските приказки бяха най-старите на света и в тях чрез думите говореха призраците на отдавна отминали поколения. Желанието на Ованес Стабулян да довърши книгата беше толкова инстинктивно и приковаващо, че бе неустоимо. Откакто беше започнал да я пише, светът бе мрачно място и сега Ованес Стабулян трябваше да я довърши, без да губи и миг, сякаш от това зависеше земята да стане по-малко покъртителна.
След като Ованес Стабулян бе отведен от войниците, дни наред никой в семейството не намираше сили да отиде в кабинета му. Влизаха и излизаха във всички други стаи, но не и в тази, и държаха вратата затворена, сякаш той и досега беше вътре и работеше ден и нощ. Но отчаянието, просмукало се в къщата, бе станало прекалено силно и осезаемо, за да се преструват, че животът може да продължи както преди. Не след дълго Армануш реши, че за всички ще бъде по-добре за отидат за известно време в Сивас, при майка ѝ и баща ѝ. Чак след това решение влязоха в стаята на Ованес Стабулян и намериха ръкописа на „Малкия Изгубен Гълъб и Земята на блаженството“, който чакаше да бъде довършен. Там, сред листовете, намериха и брошката с форма на нар.
Шушан Стабулян видя за пръв път брошката там, върху ореховото писалище, принадлежало на баща ѝ. Всички други подробности от онзи зловещ ден се заличиха, но не и тази брошка. Може би е била омагьосана от блещукането на рубините или пък в онзи ден, след като бе видяла как светът наоколо се разпада, брошката с форма на нар е била единственото, което могла да запомни. Каквато и да беше причината, така и не я забрави. Не я забрави, когато се свлече полумъртва на пътя за Халеб и бе зарязана там, не я забрави, когато майката туркиня и дъщеря ѝ я намериха и я отведоха в дома си, за да я излекуват, когато бандитите я пренесоха в сиропиталището, когато престана да бъде Шушан Стамбулян и се превърна в Шермин 626, когато след години Ръза Селим Казанджъ я откри случайно в сиропиталището и след като разбра, че е племенница на покойния майстор Левон, реши да я вземе за жена, не я забрави на другия ден, когато стана Шермин Казанджъ, а после установи, че е бременна и ще става майка, сякаш самата тя не беше още дете.