Читать «Копелето на Истамбул» онлайн - страница 192

Няколко минути по-късно затвори тихо вратата след себе си.

* * *

Леля Бану чу вратата, но преди да извика, Ася вече беше излязла.

— Какво смяташ да правиш, господарко? — изграчи Господин Горчивия.

— Нищо — прошепна леля Бану, докато отваряше едно от чекмеджетата на тоалетката и вадеше кутийката.

Върху кадифената възглавничка вътре беше брошката нар.

Като най-голяма от децата в семейство Казанджъ, брошката бе дадена на нея, получи я като подарък от баща си, който я беше наследил от майка си — не от мащехата си Маминка, а от майката, за която никога не говореше, от майката, изоставила го, когато бил дете, от майката, на която така и не беше простил никога. Брошката бе едновременно изключително красива и покъртителна, смяташе леля Бану. Никой не знаеше, но навремето тя я беше държала в солена вода, за да отмие от нея тъжната ѝ сага.

Под бдителния поглед на джина тя я помилва и усети блясъка на рубините вътре. Преди да се запознае с Армануш, и през ум не ѝ беше минавало да проучва историята на брошката нар. Сега обаче, след като я знаеше, нямаше и понятие какво да прави. Колкото и да се изкушаваше да я даде на Армануш, понеже смяташе, че тя принадлежи на нея повече, отколкото на всеки друг, се двоумеше, защото не беше наясно как да обясни защо ѝ я дава.

Можеше ли да каже на Армануш Чакмакчян, че навремето брошката е принадлежала на баба ѝ Шушан, без да споменава останалото? Колко от познанията си можеше да сподели с онези, чиито истории беше научила с магия?

* * *

Четирийсет минути по-късно, в другия край на града, Ася мина през скърцащата дървена врата на кафене „Кундера“.

— Ей, Ася! — провикна се весело Карикатуриста Алкохолик. — Насам! Тук съм! — Прегърна я, а после, когато Ася се дръпна от обятията му, възкликна: — Имам новини за теб — една добра, една лоша, както и една, която още не е класифицирана. Коя искаш да чуеш първо?

— Казвай лошата — отвърна Ася.

— Отивам в затвора. Рисунките ми с министър-председателя като пингвин явно не бяха посрещнати добре. Осъдиха ме на осем месеца.

Ася се вторачи в него с учудване, което бързо бе заменено с тревога.

— Шшт, скъпа — промърмори меко Карикатуриста Алкохолик и долепи пръст до устните ѝ. — Не искаш ли да чуеш добрата новина? — грейна той гордо. — Реших, че трябва да съм верен на сърцето си и да се разведа.

След като изумлението, помрачило лицето ѝ, изчезна, на Ася най-после ѝ хрумна да попита:

— А новината, която още не е класифицирана?

— Днес е четвъртият ден, откакто не пия. Не съм слагал и капка в уста. Знаеш ли защо?

— Сигурно защото отново си отишъл в „Анонимни алкохолици“— отговори Ася.

— Не! — провлачи Карикатуриста Алкохолик с обиден вид. — Защото днес е четвъртият ден, откакто те видях последния път, и исках, когато се срещнем, да съм трезвен. В този живот само и единствено ти ме вдъхновяваш да стана по-добър. — Тук той се изчерви. — Любов! — заяви. — Влюбен съм в теб, Ася.

Лешниковите ѝ очи се плъзнаха към една от снимките на стената — изровено трасе от състезанието за Наградата на „Камъл“ през 1977 година в Монголия. Ася си помисли, че ще бъде хубаво сега да изтича и да влезе в снимката, да попътува из пустинята Гоби с мощен джип, с тежки мръсни ботуши на краката си, с тъмни очила на лицето, та заедно с потта от нея да излязат и неприятностите, докато стане лека като никой, лека като суха шумка, която мощният вятър отнася в будистки манастир в Монголия.