Читать «Колекционерът на татуировки» онлайн - страница 25

Тя извади фенерчето си „Маглайт“, включи силния лъч и продължи по тунела към металната стълба, водеща към изхода на шахтата отгоре. Не чувстваше нито следа от артритните болки, които я измъчваха десетилетия наред — операцията, на която се беше подложила наскоро, бе сторила чудеса. Сянката й, образувана от силния прожектор зад гърба й, се проточи напред като разкривен силует на марионетка. Земята под шахтата беше влажна. Това подсказваше, че извършителят най-вероятно е влязъл и излязъл от там. Сакс регистрира този факт и продължи към по-тъмната част на тунела.

С всяка стъпка ставаше все по-неспокойна. Този път не заради клаустрофобията — тунелът бе неприятен, но широк в сравнение с онзи, през който беше влязла. Не, безпокойството й бе заради деянието на убиеца, което бе видяла току-що: татуировката, раните, отровата. Комбинацията от хитрост, пресметливост и извратения избор на оръжие подсказваше, че може би е готов да остане на местопрестъплението и да се опита да спре преследвачите си.

С фенерче в лявата ръка и дясната готова да грабне пистолета, Сакс продължи навътре в мрака, ослушвайки се за стъпки, за дишане на евентуалния нападател, за изщракване от зареждане на оръжие или сваляне на предпазител.

Не чу нищо такова — само бръмченето на едно или повече от таблата с надпис IFON, каквото и да имаше в тях. И тихото капане от тръбата.

После — шумолене, нещо се стрелна в мрака.

Тя извади глока, стисна фенерчето и същевременно подпря дясната си ръка с лявата, за да я стабилизира за стрелба. Дулото следваше лъча. Тя го въртеше бавно, оглеждаше.

Къде?

Отново я обля пот, сърцето й се разтуптя.

Това обаче много се различаваше от разтуптяващата сърцето паника на клаустрофобията. Не беше чист страх. Бе очакване. Възбудата от лова. Това беше чувството, заради което Амелия Сакс живееше.

Беше готова с пръст на спусъка, но съвсем леко допрян — глокът може да гръмне и от докосване с перце.

Оглеждаше, взираше се…

Къде? Къде?

Щрак…

Тя приклекна.

Плъхът излезе нехайно иззад една колона, погледна жената без особена загриженост, обърна се и се отдалечи.

„Благодаря“ — помисли си полицайката и последва животинчето към другия край на тунела. Щом гризачът се разхождаше толкова спокойно, едва ли трябваше да очаква засада. Тя продължи. След шейсетина метра стигна до стена. Тук нямаше следи от обувки — със или без калцуни — следователно извършителят не беше идвал насам. Сакс се върна при стълбата.

Извади мобилния си телефон — пъхнат в найлонов калъф, за да се избегне замърсяване — и отвори на дисплея джипиес карта. Забеляза, че се намира под Елизабет стрийт, на изток, близо до бордюра.

Увеличи звука на радиостанцията.

— Намирам се под шахтата, Райм.

Обясни, че това вероятно е мястото, откъдето извършителят е влязъл, защото долу беше доста мокро. Според изчисленията й капакът на шахтата е бил отварян през последния час.

— Кално е. — Въздъхна. — Но няма отпечатъци. Естествено. Кажи на Лон да изпрати хората си да разпитат в близките магазини и апартаменти. Може някой да е видял убиеца.