Читать «Колекционерът на татуировки» онлайн - страница 13

Гледна точка за смъртта едно и Гледна точка за смъртта две, разбира се, не се изключваха взаимно.

Райм се сепна.

— Какво? — попита Сакс.

— Каква е температурата навън?

— Около нулата.

— Предното стълбище заледено ли е? — Къщата му имаше стълби и рампа за инвалидни колички.

— Задното беше. Предполагам, че и предното е заледено.

— Мисля, че имаме гости.

Макар да нямаше твърди доказателства, Райм вярваше, че след злополуката, лишила го от голяма част от сетивата му, онези, които се бяха съхранили, се бяха изострили. Най-вече слухът. Бе чул скърцане на ледени кристалчета под нечии крака на предното стълбище.

След няколко секунди се позвъни и Том отиде да отвори.

Шумът от стъпките, приближаващи се по коридора, издаде кой е посетителят.

— Лон.

Детектив първи ранг Лон Селито се показа зад ъгъла и мина през сводестия вход на лабораторията, като събличаше палтото си „Бърбъри“. Беше тъмносиво на цвят и измачкано, което бе характерно за повечето му дрехи заради пълнотата и небрежността му. Райм се питаше защо не носи повече тъмни дрехи, така нямаше да личи колко са измачкани. Но след като Селито свали палтото и се настани на един плетен стол, тъмносиньото му сако отдолу също се оказа цялото в гънки.

— Кофти време — измърмори детективът, като изтръска няколко снежинки от прошарената си коса. Проследи ги с поглед. — Оп, извинявам се.

Том му каза да не се притеснява и му донесе кафе.

— Кофти — повтори детективът.

Обгърна чашата с длани, както бе направила Сакс преди това. Загледа се през прозореца, където зад соколите се виждаха сипещи се мокри снежинки, мъгла и черни клони. И почти нищо друго от Сентръл Парк.

Райм не излизаше много, затова не обръщаше голямо внимание на времето, освен ако не беше фактор в някое местопрестъпление. Или когато му служеше като ранна предупредителна система за неочаквани гости.

— Почти сме готови — каза той, като кимна към доклада за убийство пред кметството.

— Да, да, но не съм дошъл за това — изстреля Селито като една дума.

Райм го погледна изпитателно. Селито беше старши детектив в отдел „Тежки престъпления“ и ако не беше дошъл за доклада, значи може би на хоризонта имаше нещо друго, нещо по-интересно. Още по-обнадеждаващо бе това, че макар да видя една табличка с домашни сладки, приготвени от Том, Лон се извърна настрани, сякаш не съществуваха. Сигурно идваше за нещо спешно.

И следователно — ангажиращо.

— Получихме сигнал за убийство в Сохо, Линк. От тази сутрин. Теглихме жребий и се падна на теб. Надявам се, че си свободен.

— Как се е паднало на мен, когато не съм участвал в жребия?

Селито отпи глътка кафе и продължи, без да обръща внимание на забележката:

— Случаят е сложен.

— Слушам те.

— Една жена е била отвлечена от склада на магазина, в който работи. Някакъв бутик. Убиецът я е завлякъл през задна врата в тунел, разположен под сградата.

Райм знаеше, че под Сохо има цял лабиринт от тунели, прокопани преди години за транспортиране на стоки от една постройка до друга. Отдавна очакваше някой да си хареса тази територия като място за извършване на убийства.