Читать «Колекционерът на татуировки» онлайн - страница 11

Тя закачи тъмното си яке в антрето. Носеше тесни черни дънки, жълт пуловер и черно вълнено сако. Единственото, което издаваше, че е полицайка, бе пистолетът „Глок“ на хълбока й, макар че човек трудно би направил асоциация между оръжието и работата й в правоохранителната система. Като гледа високата, стройна жена с буйна права червена коса, човек би си помислил, че е манекенка. И наистина бе работила като такава, преди да постъпи в нюйоркската полиция.

Тя се приближи и целуна Райм по устата. Той усети вкуса на червилото й и подуши барут — Сакс идваше от стрелбището.

Като си помисли за козметика, той си спомни, че при опита за грабеж пред кметството убитият се беше обръснал, преди да тръгне от службата; по врата и бузите му имаше почти невидими частички пяна за бръснене и микроскопични парченца от косми. Освен това наскоро се беше напръскал или намазал с афтършейв. По-рано, по време на анализа на уликите, когато Райм изтъкна тези факти, Сакс отбеляза:

— Значи сигурно е отивал на среща с жена. Човек не се бръсне, преди да отиде да пие с приятели. Знаеш ли, Райм, ако не беше прекарал онези последни пет минути в тоалетната, ходът на събитията щеше да бъде друг. Събитията щяха да протекат другояче. И човекът нямаше да бъде убит онази вечер. Може би щеше да живее дълго и щастливо.

„Или щеше да се качи пиян в колата и да се забие челно в автобус с деца“ — помисли си Райм.

Безсмислено беше да умуват какво е можело да се случи.

Гледна точка към смъртта едно. Гледна точка към смъртта две.

— Знаеш ли кой е погребалният дом? — попита Сакс.

— Още не.

Когато не подозираше, че след няколко минути ще бъде арестуван, и си мислеше, че всеки момент ще убие Райм, Логан бе обещал да пожали Сакс. Може би това великодушие бе друга причина криминалистът да съжалява за смъртта на убиеца.

Том кимна на Сакс:

— Кафе? Нещо друго?

— Само едно кафе, благодаря.

— Линкълн?

Криминалистът поклати глава.

След малко болногледачът донесе чаша кафе и я подаде на Сакс, която му благодари. Въпреки че нервите в по-голямата част от тялото му бяха извън строя, вкусовите рецептори на Райм работеха отлично и той оценяваше, че Том Рестън прави много добро кафе. Не ползваше капсули или фабрично смляно, а думата „нес“ изобщо не беше в речника му.

Болногледачът се усмихна саркастично и попита Сакс:

— Е, какво мислиш за емоционалната страна на Линкълн?

— Не е това, Том — отговори тя, като обхвана чашата с длани, за да се стопли. — Мисля, че това е част от метода му.

Тази Сакс! Умницата. Това бе една от причините да я обича. Погледите им се срещнаха. Райм знаеше, че усмивката му, макар и съвсем лека, вероятно изглежда като точно отражение на нейната.

Тя продължи:

— Часовникаря винаги е бил загадка. Не знаем почти нищо за него — всъщност само това, че има близки в Калифорния. Далечни роднини, които не успяхме да открием. Не знаем нищо за съучастниците му. Това може би е шанс да открием хора, които са го познавали и са работили с него — било то законно, или в престъпната му дейност. Нали, Райм?