Читать «Книгата на Хаде» онлайн - страница 309

Айлийн се притисна до него. Не пропускаше нищо от полета. Очите на Калеб изглеждаха много по-светли сега, на слънчева светлина.

Калеб можеше да излиза на слънце. Това беше дар от нея.

— Да, мила. Ти ми даде всичко — прошепна той в ухото й.

Айлийн се усмихна нежно.

— Къде отиваме?

— Искам да ти покажа каква ще е твоята роля в нашето общество.

— Търсил си ми работа? — Не можеше да повярва.

— Не. Просто се замислих за онова, което ми каза. — Спуснаха се към един хълм, заобиколен от потрепващи диви цветя.

Айлийн огледа учудено мястото. Беше прекрасно.

— Защо дойдохме тук?

— Тук — каза той и я прегърна, долепен за гърба й — ще бъде построено твоето училище.

— Какво?

— Представи си една красива сграда, с цветове в тон с околността. Вътре ще има множество деца, които ще искат да чуят своята нова учителка.

— Но, Калеб. — Тя се обърна и го хвана за брадичката. — Аз не мога да обучавам обикновени деца. Не, не мога. Необходими са разрешителни… Родителите могат да се усъмнят в мен. Кучешките ми зъби, цветът на очите ми… Не…

— Шшт — постави пръст върху устните й. — Не говоря за човешки деца. — Калеб се забавляваше, като гледаше обърканото й изражение. — Помниш ли, когато спомена пред мен, че ако можеше да преподаваш, би започнала от нас?

— Да.

— Ние имаме деца, Айлийн. И те имат нужда от нови ценности. Ще ти се доверим да ги обучаваш. Искам да доведа тук децата на берсерките и да се смесят с нашите.

— Калеб…

— Ти можеш да ги обучиш в нови принципи. Ти се идеалният пример за тях. Ти си смесица от двете раси. Не сме несъвместими и не е трябвало да враждуваме. Като започнеш да сплотяваш нашите деца, ти можеш да компенсираш вредата, която двата клана си причиниха взаимно. Те ще създадат ново общество, ако се вслушат в теб. Один знае, че аз бих те последвал и със затворени очи.

— Калеб, аз… не знам какво да кажа.

— Кажи да. — Погали я по бузата. — Това е проектът, който очакваше. Нека да дадем урок на боговете и на нашите истински врагове. Да им покажем, че отсега нататък сме едно цяло. Техните деца са и наши, нашата земя е и тяхна. Бъди опората на това начинание, mo ghráidh.

— Говори ли вече с дядо ми?

— Разбира се. Не бих се осмелил да предложа нещо без неговото одобрение. Каза ми, че се гордее с мен — потвърди той развълнувано.

Айлийн не можеше да повярва. Нейният проект. Нейната мечта все още съществуваше. Предлагаше й я един ванир, първичен и груб, но с огромно сърце, който я обичаше повече, отколкото си мислеше, че е възможно.

Сълзите се търкулнаха по бузите й.

— Надявам се, че това са сълзи от радост — прошепна Калеб.

— Така е — каза тя и ги избърса с ръка. — Така е.

— Тогава? Приемаш, нали?

— Да… За Бога, разбира се… — Хвана го за раменете, скочи върху него и обви крака около кръста му. Възседна го. — Да, Калеб. — Целуна го по очите, бузите, брадата, веждите.

Калеб затвори очи, потънал в екстаз от такова нежност.