Читать «Клуб „Ковчег“» онлайн - страница 67

Дори в тъмното можех да позная, че е изненадан, че ме вижда.

Видимо сериозно загрижен Финикс се отправи към мен.

— Тази вечер в клуба ще има неприятности — предупреди ме той.

— Неприятности? Това ми е второто име.

— Не се шегувам — постави тежко ръката си на рамото ми. — Препоръчвам ти да се прибереш вкъщи.

Взираше се надолу към мен безмълвен зад слънчевите си очила, а тъмната му лилаво-черна коса падаше привлекателно над тях.

Имах усещането, че ако останех може би щях да имам доста по-големи неприятности пред клуба.

Кимнах с нежелание.

Финикс се вмъкна през задния вход на Клуб Ковчег. Бях изненадана, че не паркира на ВИП мястото и не влезе показно в клуба като някакъв принц нагизден целият в кожа. Може би щеше да има схватка тази вечер в клуба и той искаше бързо да се измъкне. Аз изостанах зад него и когато вратата почти се затвори пъхнах крака си в процепа. Вратата се стовари тежко ботуша ми. Закуцуках след него.

Забелязах лилави къдрици да се люлеят пред мен преди да изчезнат през една врата. Накуцвайки в тъмнината давах най-доброто от себе си да не изоставам, но и същевременно да поддържам една добра дистанция, така че да не бъда забелязана. Изведнъж аз вече се спусках по стръмната стълба и скоро стоях пред тъмничната врата с изрисуваните със спрей думи БЕЗ ИЗХОД.

Извадих гривната на Клуб Ковчег така че да се вижда, добрах се до ключодържателя в чантата ми и нетърпеливо го заопипвах, докато не намерих шперцът. През вените ми нахлуха едновременно и страх, и вълнение. Ключът трепереше в нестабилната ми ръка, но успях след няколко опита да го пъхна в ключалката и бързо да го превъртя.

Вратата се отвори със скърцане.

Дракон ме огледа, докато аз бързо го отминах и се промуших през процепа в завесата.

Тъмницата бе поразително оживена. Посетителите жужаха, танцуваха, отпиваха от черни бокали и се забавляваха така сякаш това щеше да бъде последното им посещение в клуба. Тъмните и западнали зали на катакомбите бяха пълни с готици, пънкари и метали с вампирски зъби. Може би това щеше да бъде и последния път когато ще видя Скарлет и Оникс ако изобщо ми бяха простили, че щях да ги издам, когато се разхождаха дискретно сред смъртните.

И докато се въртях из тълпата едно още по-мрачно настроение завладя клуба. Забелязах, че някои облечени с бели тениски с надпис ПРИТЕЖАВАМ, в почит на татуировката на Джагър, да се събират тайно, да си шепнат и предават съобщения.

— Рейвън! — чух познат момичешки глас да ме вика. Беше Оникс. Косата й беше сплетена на плитки и беше прихваната с мрежичка подобна на паяжина. Тя и Скарлет дотичаха при мен.

— Толкова съжалявам, че се направихме, че не те познаваме на фестивала — извини ми се Скарлет.

— Ще ни простиш ли? — попита ме Оникс.

— Трябва да бъдем дискретни, когато сме сред смъртни — каза Скарлет.

— Аз също, но понякога забравям — казах им.

— Не можехме да признаем, че сме се запознали тук — допълни Оникс.

— Разбирам — отвърнах аз. — Какво си мислех само?