Читать «Клуб „Ковчег“» онлайн - страница 65

— Чух, че Дейвън е бил прав — казах изведнъж. — Тук наистина има вампирски клуб!

— Това е просто слух. Вярваш ли в клюки? — предизвика ме.

— Ами ако е истина? Не мислиш ли, че трябва да останем и да проверим?

Александър постави ръката си върху моята.

— Нашето пътешествие тук приключи. И двамата получихме това, за което бяхме дошли. Валентин е далеч от Дулсвил, в безопасност отново в Румъния. А ние двамата сме пак заедно.

— Но…

— Нека се насладим на последната си нощ тук — каза той. И сякаш, за да се увери, притисна розовите си устни към моите черни.

Когато Александър игриво започна да хапе врата ми, ме накара да се сетя за още едно нещо.

Отблъснах го.

— Какво има?

Застинах. Нощта, гледката, Александър — всичко бе разкошно. Бях в прегръдките на истински вампир — този, който обичах така както той обичаше мен. Бях прекарала близките дни в тясно обкръжение на други вампири. Срещнах нови приятели, Оникс и Скарлет, и имах възможността да хвърля бегъл поглед на техния свят. И все пак не бях нито уплашена до смърт, нито изправена пред смъртна опасност. Зачудих се дали тези няколко дни можеха да ме подготвят достатъчно за това, което щеше да ми предстои в остатъка от вечността.

И ако щеше да ме превърне, какво романтично време и място бе избрал. Но наистина… бях ли готова?

— Всичко е наред — отвърнах най-накрая. — Просто се чудех.

— За какво?

— За това аз… аз да стана като теб?

Той ме отблъсна, а на лицето му се появи сърдито изражение.

— Просто казвам. Ти си тук, аз съм тук, луната е пълна.

— Наистина. Толкава ли е лесно за теб? — настоя скептично.

— Мисля си, че ти мислиш, че няма да го понеса.

— Имаш романтична представа за нашия свят. Както вероятно аз имам за вашия.

— Но аз знам повече за света ти, отколкото подозираш.

— Аз не съм типичния вампир…

— Ти не си типичен в нито едно отношение. Ти си единствен по рода си. Просто… искам да ме считаш за част от твоя свят.

— Но аз вече го правя. От момента, в който се срещам с теб.

Александър стана замечтан, докато искрящата лунна светлина очертаваше лицето му.

Той беше прав. Толкова се бях фокусирала върху това да живея в друг свят, че не оценявах този, в който сега живеехме заедно.

Усмихнах се и се впуснах в прегръдките му.

— Когато ме превърнеш, — започнах, — ще имаме ли заветна церемония? Ще поканим ли приятели? Или просто ще ме заведеш на някоя перфектна вечер като тази?

— Е… Всичко, което трябва да направя е да започна от тук — взе ръката и започна да целува пръстите ми, а после си проправи пътека нагоре по ръката до лакътя ми. Кожата ми започна да гори, когато той продължи да целува нагоре по ръката ми и врата ми. — А след това да…

Изведнъж очите на Александър почервеняха и той извърна поглед.

— Време е да си вървим — каза.

— Вече? Но ние току-що дойдохме.

— Стоим тук от часове. Става късно — каза той.