Читать «Клуб „Ковчег“» онлайн - страница 68

Но се чувствах тъжна. Колкото и да не пасвах в Дулсвил там все пак си бях аз по 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. Не знаех какво означава да крия част от мен — или пък изцяло да се крия — от другите, както им се налагаше на Оникс, Скарлет, Джагър и Александър да правят ежедневно. Макар и на Александър да бе свикнал да живее с изолацията, а Джагър с дразнещо голямото си его, те си бяха аутсайдери в буквалния смисъл на думата. Осъзнах по-силно от когато и да било, че за голяма част от вампирите като Скарлет и Оникс, този клуб беше единствения спасителен пояс от пълната изолация.

— Толкова много неща се случиха — каза ми Скарлет с глас изпълнен със загриженост.

— Усещаш ли напрежението? — попита Оникс. — Клубът направо ще експлодира!

— Знам — има нещо което трябва да ви кажа… — започнах аз.

— Нещо ще се случи в града тази вечер — прекъсна ме Скарлет.

— Ще бъде дълга нощ, ако се наложи може да пренощуваш тук — предложи ми Оникс.

— Ти спиш в клуба? — изказах на глас учудването си.

— Скарлет не спи тук — започна Оникс. — Тя живее в града. Но аз оставам тук когато идвам. Затова клуба е толкова страхотен и се надяваме да не се промени.

— Искаш ли да видиш къде спя? — попита ме с гордост Оникс. — Там можем да си поговорим на спокойствие…

— Да — ентусиазирано заявих аз.

Бях любопитна да видя с какви стаи за нощуване Джагър беше привлякъл извънградските членове на клуба.

И пак бях преведена по тесни, виещи се катакомби, покрай ложи, празни гробове и гробници. Всичко ми изглеждаше познато и в същото време знаех, че за първи път слизах в тези тунели. Най-накрая спряхме пред сива метална плъзгаща се врата. Оникс отвори и никога през живота ми не бях си бях представяла подобна вампирска спалня.

Стаята без прозорци беше с размерите на склад и представляваше осъществената мечта, на който и да е собственик на погребално бюро. Ковчег след ковчег лежаха на под покрит с пръст, перфектно подредени — по десет на ред. Но това, което беше по-ужасяващо бяха ковчезите, които висяха над тях, закачени на метални вериги на тавана точно като зловещи хамаци.

Вратата зад нас се затвори с трясък.

Чаках капаците на ковчезите неочаквано да се отворят и вампири с оголени зъби да извикат, „Изненада!“, но нищо такова не се случи. Трябва да съм изглеждала необичайно бледа, защото Скарлет сложи ръката си с лакирани в кърваво червено нокти на рамото ми.

— Не се стряскай — успокоително ми каза тя. — Това е само противопожарна врата.

— Нека ти покажа моят ковчег — развълнувано каза Оникс.

Не бях сигурна как собствениците им ги различаваха, защото на мен всичките ми изглеждаха еднакви. Тръгнахме покрай вампирските легла към предната част на стаята.

— Този е моят — каза тя, почуквайки по капака.

От едната страна на ковчега имаше черен ониксов камък, контурите, на който бяха очертани в бяло. Тя отвори капака. Вътре се видяха чаршафи на шотландско каре в черно и червено, възглавничка в подходяща калъфка, черен iPod и черна UglyDoll Ice Bat.

Тя небрежно затвори капака сякаш беше калъф за китара в естествен размер.