Читать «Картбланш» онлайн - страница 65

Подставените лица щяха да стоят в аудито колкото е възможно по-дълго и да ангажират вниманието на човека в бентлито, докато господин Хидт и другите напуснат въздушното пространство на Обединеното кралство.

— Ще трябва да почакаме — рече Гроел, посочи радиото и погледна служителите на „Зелена инициатива“. — Какво да бъде?

Те гласуваха и Радио 2 получи мнозинство.

* * *

— Проклети мюрета — каза Озбърн-Смит. Гласът му беше спокоен както винаги, но ругатнята, ако в днешно време „проклет“ може да се смята за такава, показа, че кипи от гняв.

Камера за наблюдение на паркинга на Лутън излъчваше образ към големия екран в Трето управление и риалити шоуто, предавано на живо, не беше забавно. Гледката под ъгъл към аудито не беше най-добрата на света, но ясно показваше, че двойката на задната седалка не са Северан Хидт и придружителката му, а пътникът отпред, когото бяха помислили за Ирландеца, не е тромавият русокос мъж, когото бяха видели да тътри куфари към гаража.

Това бяха подставени лица.

— Сигурно отиват на някое лондонско летище подчерта заместник-заместникът. — Да разделим екипа.

— Освен ако не са решили да прескочат до Манчестър или Лийдс-Брадфорд.

— Е, да.

— Изпратѝ на всички наблюдатели в отдел „А“ снимка на Хидт. Незабавно.

— Добре, сър.

Озбърн-Смит присви очи, докато гледаше картината, предавана от камерата, и забеляза част от калника на бентлито на Джеймс Бонд, спряло на двайсет и пет метра от аудито.

Ако в гледката имаше някаква утеха, тя беше, че и Бонд се бе хванал на въдицата. В съчетание с нежеланието му за сътрудничество, съмнителното използване на френските тайни служби и държането му в стил „По-голям светец от папата“, грешката можеше да бъде сигнал за значителен упадък в кариерата му.

Двайсет и втора глава

Дългият четири и половина метра пикап, взет под наем от „Зелена инициатива“, но без опознавателни знаци, спря до тротоара пред терминала за частни полети на летище Гатуик. Вратата се отвори и Северан Хидт, една по-възрастна жена и Ирландеца слязоха и взеха багажа си.

Десетина метра по-нататък, на паркинга, беше спрял черно-червен „Мини Купър“, чиято вътрешна украса включваше жълта роза в пластмасова ваза, пъхната в подставка за чаша. Зад волана седеше Джеймс Бонд и наблюдаваше как тримата пътници слизат. Ирландеца, естествено, се оглеждаше внимателно. Той явно винаги беше нащрек.

— Е, какво ще кажеш? — попита Бонд по мобилния си телефон.

— За кое?

— За бентлито.

— Такава кола просто плаче за име — упрекна го Фили Мейдънстоун, която седеше в неговата „Бентли Контитентал ОТ“ на летище Лутън, след като бе проследила аудито на Хидт чак от Канинг Таун.

— Нямам навика да давам имена на колите си. — Както и род на пистолета си, помисли си той, без да откъсва поглед от тримата, които бяха недалеч от него.

Бонд бе убеден, че след произшествията в Сърбия и Марч Хидт или по-вероятно Ирландеца ще заподозре, че ги следят. Освен това се притесняваше, че Озбърн-Смит е уредил да следят него. Ето защо, след като разговаря с Рьоне Матис, той излезе от апартамента си и отиде в закрит паркинг в Сити, където се срещна с Фили и размениха колите си. Тя щеше да проследи с неговото бентли аудито на Хидт, което Бонд беше сигурен, че ще бъде мюре, а той, с нейния „Мини Купър“, щеше да чака заминаването на истинския Хидт, което стана само десетина минути след като немският автомобил изфуча от дома на Хидт в Канинг Таун.