Читать «Картбланш» онлайн - страница 211

Само два маршрута можеха да го отведат при Дън. Вдясно, на юг, имаше редица стръмни, но гладки и тесни туристически пътеки, които водеха от гърба на странноприемницата до скалата, където лежеше Ирландеца. Но ако тръгнеше натам, Бонд щеше да се изложи на изстрелите му, защото в по-голямата част на този път нямаше къде да се скрие.

Другата възможност за избор беше да нападне директно укреплението на Дън — да се изкатери по назъбената, но стръмна скала, извисяваща се на трийсетина метра.

Бонд изследва този евентуален маршрут.

Четири години след смъртта на родителите си петнайсетгодишният Джеймс беше решил, че са му дотегнали кошмарите и страховете, които го обземаха, щом погледнеше планина или стени от скали, дори внушителните основи на Единбургския замък, гледани от паркинга на „Касъл Терас“. Той уговори един преподавател в колежа „Яфетес“ да основе клуб по планинско катерене, чиито членове редовно ходеха в шотландските Хайлендс, за да тренират.

За две седмици преодоля страха си и добави планинското катерене към репертоара си от дейности сред природата. Сега пъхна валтера в кобура, погледна нагоре и си припомни основните правила — използвай достатъчно сила, за да се хванеш здраво, не повече; използвай краката си да подкрепят тялото, ръцете за равновесие и преместване на тежестта, дръж се близо до скалната повърхност, използвай инерцията си, за да се издигнеш до мъртвата точка. Още десетина. И така, без въжета и ръкавици, без талк и с кожени обувки — стилни, но безполезни върху влажна скала като тази — Бонд започна да се катери.

Седемдесета глава

Ниъл Дън се спускаше по хребета Дванайсетте апостоли по пътеките за туристи, водещи към странноприемницата. Държеше пистолета „Берета“ и внимателно се криеше от погледа на мъжа, който толкова хитро се беше маскирал като Джийн Терон човека, за когото преди час и нещо Фелисити му каза, че е британски агент на име Джеймс.

Въпреки че сега не го виждаше, преди няколко минути го беше съзрял да се катери по скалата. Джеймс се беше хванал на въдицата и нападаше цитаделата, а Дън се измъкваше през задната врата, така да се каже, и предпазливо се движеше по пътеката. След пет минути щеше да бъде в хотела, а британският агент щеше да се катери по скалата.

Всичко вървеше по плана… преработения план.

Сега оставаше само да се измъкне от страната — бързо и завинаги. Разбира се, не сам. Щеше да замине с човека, на когото се възхищаваше най-много на света, човека, когото обичаше, човека, който беше двигателят на всичките му фантазии.

Шефът му, Фелисити Уилинг.

Това е Ниъл. Гениален е. Той е моят проектант…

Така го беше описала тя преди няколко години. Лицето му бе засияло от удоволствие, когато чу тези думи, и ги носеше в съзнанието си като къдрица от косите ѝ. Заедно със спомена за първата им работа заедно, когато Фелисити беше инвестиционен банкер в Лондонското Сити и го беше наела да инспектира работни инсталации, за чието завършване клиентът ѝ трябваше да даде пари. Дън отхвърли лошо изпълнената работа и спести милиони на нея и на клиента. Тя го покани на вечеря, а той изпи твърде много вино и се разбъбри, че моралът няма място във войната и бизнеса — в нищо, по дяволите. Красивата жена се съгласи с него. Господи — помислил си беше той — ето някой, на когото не му пука, че стъпвам накриво, че съм съставен от резервни части и че не мога да се шегувам, нито да се направя на очарователен, за да спася живота си.