Читать «Кандид (или оптимизмът» онлайн - страница 22

— А къде е преподобният провинциален отец? — запита Какамбо?

— Той отслужи литургията и сега е на парада — отвърна сержантът; — ще можете да целунете шпорите му едва след три часа.

— Но господин капитанът — рече Какамбо, — който като мен умира от глад, съвсем не е испанец, той е германец. Не бихме ли могли да похапнем, докато чакаме негово преподобие.

Сержантът веднага отиде да предаде тези думи на командира.

— Слава Богу — каза благородникът. — Щом е германец, аз мога да говоря с него. Нека го заведат в моята колиба.

Заведоха веднага Кандид в една беседка, украсена е много красива колонада от зелен мрамор и злато и изпълнена с кафези, в които се намираха папагали, колибри, токачки и всички най-редки птици. Прекрасен обед беше поднесен в златни съдове и докато парагвайците ядяха царевица в дървени паници на открито под жаркото слънце, преподобният отец-командир влезе в беседката.

Той беше много хубав младеж с пълно лице, доста бял и румен, с извити вежди, живи очи, червени уши, с горд изглед, но гордостта му не беше нито гордостта на испанец, нито гордостта на йезуит. Той върна на Кандид и Какамбо оръжията, които им бяха отнети, както и двата андалузки коня; Какамбо им даде да ядат овес до беседката, като не ги изпущаше из очи, защото се страхуваше от някоя нова изненада.

Кандид най-напред целуна пеша на плаща на командира, след това двамата седнаха на масата.

— Значи, вие сте германец? — му рече йезуитът на немски.

— Да, преподобни отче — отговори Кандид.

Произнасяйки тези думи, и двамата се гледаха крайно изненадани и обхванати от вълнение, което не можеха да овладеят.

— А от кой край на Германия сте? — запита йезуитът.

— От мръсната провинция Вестфалия — каза Кандид. — Аз съм роден в замъка Тундер-тен-тронк.

— О, небеса! Възможно ли е? — извика командирът.

— Какво чудо! — възкликна Кандид.

— Нима сте вие? — рече командирът.

— Това е невъзможно — каза Кандид.

И двамата едва не паднаха по гръб, прегърнаха се и започнаха да проливат потоци сълзи.

— Как? Вие ли сте, преподобни отче! Вие, братът на красивата Кюнегонд! Вие, когото българите са убили! Вие, синът на господин барона! Вие, йезуит в Парагвай! Трябва да призная, че този свят е много странен. О, Панглос, Панглос, колко щяхте да се радвате, ако не бяхте обесен!

Командирът отпрати робите-негри и парагвайците, които им наливаха да пият в чаши от планински кристал. Той благодари безброй пъти на Бога и на свети Игнаций, като стискаше Кандид в прегръдките си. Лицата и на двамата бяха облени в сълзи.

— Вие ще се учудите, разнежите и развълнувате още повече — рече Кандид, — като ви кажа, че госпожица Кюнегонд, вашата сестра, която смятахте за изтърбушена, е жива и здрава.

— Къде е тя?

— Съвсем наблизо, при господин губернатора на Буенос Айрес. Аз идвах да воювам срещу вас.

Всяка дума, която те произнасяха през този дълъг разговор, разкриваше нови чудеса. Цялата им душа се лееше от устата им, слушаше с ушите им и блестеше в очите им. Понеже и двамата бяха германци, те останаха дълго на масата, очаквайки преподобния провинциален отец, и командирът говори така на скъпия си Кандид.