Читать «Кале Бломквист по следите на отвлечените» онлайн - страница 4

— Всъщност трябва да ни благодарят на колене — добави намръщено Андерс. — Вместо да скрием Великия Мумрих в околностите на Хеслехолм, което е близко до ума, ние най-любезно им го оставихме съвсем близо — при вилата на Еклунд. Наистина сме порядъчни.

— Разбира се, че сме порядъчни — засмя се доволно Ева-Лота. А сетне каза нещо съвсем неочаквано: — Вижте, там на стълбите на верандата седи някакво дребосъче.

Наистина беше така. На стълбите на верандата седеше едно дребосъче и това беше достатъчно за Ева-Лота да забрави за известно време Великия Мумрих. Юначната Ева-Лота, която беше толкова смел воин, имаше мигове на женска слабост. Не помагаха опитите на нейния предводител да й обясни, че такива неща не бива да се случват във Войната на розите. Андерс и Кале не можеха да се начудят на странното поведение на Ева-Лота, когато тя се озовеше в близост до малки деца. За Андерс и Кале малките деца бяха само досадни, мокри и сополиви. Но за Ева-Лота те сякаш бяха малки прелестни въздушни елфи. Щом се озовеше в магичното поле на някой такъв елф, нейното дребно момчешко тяло на амазонка се променяше и тя се държеше по начин, който по мнението на Андерс беше изключително глупав. Тя протягаше ръце и издаваше чудновати гальовни звуци, а Кале и Андерс изтръпваха от ужас. Нямаше и следа от самоуверената, наперена Ева-Лота, рицар на Белите рози. Оставаше само Червените да ги изненадат в някой такъв миг на слабост — колко ли време щеше да е нужно след това, за да бъде измито позорното петно върху герба на Бялата роза, чудеха се Кале и Андерс.

Малкият на стълбата под верандата явно беше забелязал, че пред вратата на градината се случва нещо необикновено, защото приближи бавно по градинската алея. Той спря като видя Ева-Лота.

— Здрасти — промълви той плахо.

Ева-Лота стоеше пред вратата, а на лицето й бе изписано онова, което Андерс и Кале наричаха идиотска усмивка.

— Здравей — отвърна тя мило, — как се казваш?

Малкият я изгледа със сериозните си тъмносини очи и явно не се поддаде особено на идиотската усмивка.

— Казвам се Расмус — каза той и зарови големия пръст на крака си в пясъка, с който бе посипана градинската алея.

После приближи още малко. Пъхна чипото си, обсипано с лунички носле през летвите на портата и огледа Кале и Андерс, които седяха в тревата. Върху сериозното му лице се разля възхитена усмивка.

— Здравейте — провикна се дребосъка. — Аз съм Расмус!

— Чухме вече — отвърна снизходително Кале.

— На колко годинки си? — попита Ева-Лота.

— На пет години — отвърна Расмус. — Но догодина ще стана на шест. А ти на колко години ще станеш догодина?

— Догодина ще бъда стара леля — изпъшка тя. — А ти впрочем какво правиш тук? Да не би да живееш у Еклундови?

— Не, не правя това — отвърна Расмус. — Живея при моя татко.

— Той да не би да живее във вилата на Еклундови?

— Точно това прави — засегна се Расмус. — Иначе нямаше да живея тук при него. Можеше сама да се сетиш, нали!