Читать «Кале Бломквист по следите на отвлечените» онлайн - страница 2

— О, да, вие сте същински ангелчета! — отвърна пекарят и подаде на Белите рози, които не затръшват градински врати, една тава с апетитни копенхагенски кифлички.

Няколко минути по-късно трите Бели рози профучаха през градинската порта и я блъснаха след себе си с такава сила, че цветята в близките лехи заръсиха с меланхолна въздишка последните си увехнали листенца по земята. И пекарят въздъхна. „Стадо бизони“ — това бяха думи на самата Ева-Лота.

Войната между Белите и Червените рози избухна в една мирна лятна вечер преди две години. Тя продължаваше вече трета година и никоя от воюващите страни не проявяваше признаци на изтощение. Напротив! Андерс често говореше за Трийсетгодишната война като пример, достоен за подражание.

— Щом те някога са могли да издържат толкова дълго — твърдеше той, изпълнен с ентусиазъм, — то ние можем още по-дълго.

Ева-Лота гледаше по-трезво на нещата:

— Представи си как би изглеждал като тлъст, дърт чичко, който пълзи из канавките и търси Великия Мумрих. Целият град ще ти се смее.

Това беше доста неприятна мисъл. Станал за посмешище и — още по-лошо — на четиридесет години, докато в същото време има щастливци, които са само на тринадесет-четиринадесет години! Андерс изпита истинска неприязън към тези деца, които някой ден ще наследят техните бойни полета, скривалища и войни между рози и освен това ще имат безсрамието да му се присмиват. На него, предводителя на Белите рози от някогашните славни времена, когато тези сополивковци още дори не са били родени.

Андерс бе загрижен. Думите на Ева-Лота го накараха да проумее, че животът е кратък и въпросът беше в това да играеш, докато все още можеш.

— Е, поне ще знаем, че никой няма да се забавлява така царски, както можем ние — успокои Кале своя шеф. — Никога вече няма да има истинска война между Белите и Червените рози! Малките могат само да си мечтаят за такова нещо.

Ева-Лота беше на същото мнение. Нищо не би могло да се сравни с тази Война на розите. Дори ако някой ден станат достойни за съжаление четиридесетгодишни старци, както тя току-що пророкува, поне щяха да имат спомените за чудните летни игри, за прекрасното чувство да тичаш в летните вечери бос по меката трева на ливадата или да усещаш как водата в потока бълбука топла и закачлива между пръстите на краката ти, когато цамбурнеш в нея от мостчето на Ева-Лота на път за някоя решаваща битка. И слънцето така пече през отворите на тавана, че дори дървените греди замирисват на лято. Да, несъмнено Войната на розите беше игра, която щеше да си остане свързана завинаги с лятната ваканция, меките ветрове и ярката слънчева светлина. Мрачната есен и студената зима неволно налагаха примирие в борбата за Великия Мумрих. Започнеше ли училището, враждите секваха и войната не пламваше отново преди кестените на главната улица да цъфнат в пълното си великолепие и пролетните свидетелства да са издържали проверката на критичните родителски очи.