Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 68

— Ела — казва му тя.

Той бърза да се гушне в нея. Прилича на дете, намерило майка си.

— О, Зунайра, Зунайра, какво ли щях да правя без тебе?

— Не мисли за това.

— Толкова ме беше страх.

— Причината е в мрака, който се стеле тук.

— Нарочно не запалих фенера. И не искам да го паля. Лицето ти грее по-силно от хиляди свещници. Свали си покривалото, моля те, и ми позволи да те бленувам.

Тя отстъпва крачка назад и дръпва бурката си. Атик изкрещява ужасено. Не е Зунайра; Мюссарат е, а половината от лицето й е отнесено от изстрела.

Атик се събужда, стенейки, протяга ръце напред, за да отблъсне ужаса. Очите му са изцъклени, тялото му се къпе в пот, нужни са му няколко мига, за да осъзнае, че всичко е само кошмар. Навън се събужда зората, а с нея и човешките неволи.

Подобен на призрак, Атик се озовава на градските гробища. Без чалма и без нагайка. Панталонът му се смъква, едва поддържан от зле закопчан колан. Той не върви, а се влачи с оцъклен поглед и отпаднали нозе. Развързаните връзки на вехтите му чехли чертаят невероятни криволици по прахта; десният му чорап е скъсан, оттам на слънцето се подава безформен пръст със счупен нокът, обкръжен от корица засъхнала кръв. Сигурно е падал някъде, защото дясната му страна е в кал, а лакътят му е целият издран. Сякаш е пиян, сякаш не знае накъде е тръгнал. От време на време спира, за да се облегне на някоя стена, провисва ръце към коленете си, борейки се между желанието да повърне и необходимостта да си поеме дъх. Мрачната му фигура, допълнително затъмнена от рошавата брада, е смачкана като изгнила дюля, челото му е силно набраздено, а клепачите са подути. Нещастието му е крещящо; разнебитеността му — жестока. Редките минувачи го гледат със съжаление; някои от тях правят големи криволици, за да го избегнат, а играещите по пътя му деца с любопитство го следят. Атик няма съзнание за ужаса, който поражда в околните. Главата му тежи върху раменете, жестовете му са нехармонични; почти не вижда къде върви. От три дни не е слагал в устата си залък хляб. Гладът и мъката са го обезсилили. От крайчеца на устата му се проточва слюнка; непрекъснато се бърше с юмрук. Няколко пъти прави неуспешни опити, докато най-после успява да се отблъсне от стената и да продължи пътя си. Прасците му треперят под размекнатото му тяло. На два пъти групи талибани го спират, подозират, че е пиян; един от тях го блъска и му нарежда веднага да се прибира вкъщи. Атик дори не усеща удара. Щом го оставят на мира, той отново поема към гробището, сякаш воден от непознат повик.

Семейство, състоящо се от забулена жена и деца с лица, нашарени от нечистотии, се е събрало около пресен гроб. По-нататък един каруцар се опитва да поправи колелото на каруцата си, измъкнало се от оста заради някакъв голям камък. Няколко мършави кучета душат между гробовете с кални муцуни и настръхнали уши. Атик се клатушка сред купчините пръст, които подуват равния терен с напукана земя, без надгробни паметници и надписи; само покрити с прах и чакъл ями, изкопавани надве-натри в страхотно безредие, което придава на тъжната обител трагична нотка. Атик се застоява пред гробовете, понякога прикляква и опипва земята с пръсти, после ги прескача или дори направо стъпва отгоре им. След като е направил една обиколка, внезапно си дава сметка, че никога няма да може да намери сетния дом на Мюссарат, защото няма представа къде точно се намира той. Забелязва един гробар, който отхапва парче изсушено месо, и тръгва да го пита къде е погребана жената, екзекутирана публично преди няколко дни на стадиона. Гробарят му сочи пресен гроб на хвърлей място и продължава с апетит да похапва.