Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 67

Проснат по гръб, Атик съзерцава луната. Тази вечер тя е съвършено кръгла. Сякаш е посребрена ябълка, провесена в небесата. Когато беше малък, той губеше много време да я наблюдава. Седнал на някой хълм, далеч от семейния коптор, се опитваше да разбере как толкова тежко небесно тяло може да се рее в пространството и се питаше дали същества, подобни на тези от неговото село, там също обработваха ниви и водеха на паша козите си. Веднъж баща му дойде да му прави компания. Тогава му разказа за мистерията на луната. Тя е била слънце, разказа му той, което толкова се гордеело с дневната си светлина, че решило в самозабравата си да проникне в тайните на нощта. Това, което видяло там, обаче, било толкова непоносимо, че то изгубило целия си плам.

Дълго време Атик вярваше в тази история.

И днес продължава да вярва в нея. Какво ли толкова значимо има от другата страна на нощта, та слънцето там се лишава от всичките си оперения?

Събира последните си сили и влиза вътре в къщата. Опипващата му ръка преобръща фенера. Не го пали. Знае, че и най-нищожната светлинка ще изгори очите му. Пръстите му се плъзгат по стената, достигат прага на стаята, където обитаваше съпругата му. Търси сламеника, просва се отгоре и с преливащо от ридания гърло започва да стене:

— Мюссарат, клета ми Мюссарат, какво стори ти с нас?

Ляга на одъра, свива рамене към корема си и става съвсем мъничък, съвсем мъничък…

— Атик…

Той се сепва.

Насред стаята стои жена. Бурката й сякаш странно грее в мрака. Атик е като зашеметен. Търка си очите енергично. Жената не изчезва. Тя стои все на същото място, къпе се в размита светлина.

— Бях сигурен, че си си отишла, че никога няма да те видя отново — бълнува той, опитвайки се да се изправи.

— Лъгал си се.

— Къде изчезна? Търсих те навсякъде…

— Бях недалече… Криех се…

— Щях да полудея.

— Ето че сега съм тук.

Атик се обляга на стената, за да стъпи на нозете си. Трепери като лист. Жената разтваря обятия.