Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 66

Първите жени започват да излизат от стадиона и бързо биват прибирани от мъжете си. Отдалечават се на повече или по-малко еднообразни групи, някои от тях са съпровождани от децата си. Постепенно с отдалечаването на ордите шумотевицата намалява. Тълпата тръгва към града и изчезва сред прахоляка, вдиган от камионите на талибаните, поели в нестройни редици.

Касим открива своя харем сред множеството, с глава му сочи спрелия под едно дърво микробус.

— Ако искаш, ще ви откарам със съпругата ти до дома ви.

— Не е необходимо — отвръща му Атик.

— Отклонението няма да ме затрудни.

— Имам работа в града.

— Добре, както искаш. Надявам се, че ще размислиш над предложенията ми.

— Разбира се…

Касим си взема сбогом и хуква да настигне жените.

Атик продължава да чака своята. Около него струпването се свива като шагренова кожа. Скоро само малък грозд рошави индивиди му прави компания, преди на свой ред да се стопи, повличайки след себе си потръпването на бурките. Когато Атик идва на себе си, той си дава сметка, че на площада вече няма никого. Само издигащият се до небесата прах и широко отворената врата на стадиона, останалото е мълчание; жалко, дълбоко като бездна мълчание. Атик се оглежда наоколо, не може да повярва, напълно е объркан; той е съвсем сам. Обзет от паника, се връща на стадиона. Моравата, пейките, трибуните са празни. Не иска да приеме очевидното и се понася към мястото, където стояха жените. Няма никой, всичко е празно и пусто. Излиза на тревната площ и хуква да тича като бесен. Земята се тресе под стъпките му. Празните пейки започват да се въртят пред очите му, празни, празни, празни. За миг отвращението го принуждава да спре. Но веднага хуква отново, а трескавото му дишане като че ли ще превземе стадиона, града, цялата страна. Безпомощен, ужасен, със сърце, качило се в гърлото му, той се връща на моравата, точно там, където има локва засъхнала кръв, и хванал глава с ръце, една по една оглежда с дива надежда трибуните. Изведнъж осъзнава непроницаемостта на тишината, прасците му омекват и пада на колене. Викът му на поразен от мълния звяр се разнася над стадиона, също тъй страховит като сгромолясването на титан: Зунайра!

В оловносивото небе първите ивици на нощта се стараят да угасят последните огнища на здрача. Едни след други светлините на деня се сгърчват върху пейките, докато сенките, прикрити и разклонени, раздиплят шаловете си по земята, за да посрещнат нощта. В далечината шумовете на града утихват. А в стадиона, нападнат от сонм призраци, моравата потъва в гробищна немота. Атик, който се е молил и е чакал както никога досега, най-после решава да вдигне глава. Отчайващата нищета на мястото го връща към действителността; вече няма какво да търси сред тези олющени стени. Подпирайки се с една ръка на земята, той става. Несигурните му нозе треперят. Прави крачка, после друга и успява криво-ляво да стигне до портала. Навън нощта струпва мрачините си в подножието на руините. Просяци изпълзяват от дупките си, но гласовете им са прекалено сънени, за да изглеждат хленчовете им убедителни. Малко по-нататък хлапета, въоръжени със саби и пушки от дърво, повтарят церемониите от сутринта; вързали са няколко свои другарчета и се готвят да ги екзекутират. Побелели безделници ги наблюдават усмихнато, развеселени и разнежени от правдоподобността на възстановката. Атик върви накъдето го влачат нозете му. Има усещането, че го носи облак. В изсъхналата му от жажда уста се върти само едно име — Зунайра, — недоловимо, но обсебващо. Той преминава покрай тъмницата, след това и покрай къщата на Назих. Нощта го настига в дъното на една тясна уличка, затрупана от руини. Мимолетно мяркащи се силуети се плъзгат покрай него. Когато стига до дома си, краката отново го предават и той се свлича в двора.