Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 69

Атик се просва пред гроба на съпругата си. Хванал е главата си с ръце. Остава да стои така до късно следобед. Мълчаливо. Без да нададе стон. Без да се моли. Заинтригуван, гробарят идва да провери дали странният посетител е буден. Предупреждава го, че слънцето пече силно, така че ако не се скрие на сянка, рискува да слънчаса. Атик дори не разбира какво му се говори. Той продължава да гледа неподвижно гроба на жена си. След това, склонил глава, почти невиждащ, става и напуска гробището, без да се обръща. Обляга се ту на стените, ту на дръвчетата, така се носи по уличките. Изведнъж от някаква мансарда излиза жена и той се сепва. Тя носи безцветна бурка, полата й е дрипава, а обувките — изтъркани. Атик застава насред улицата, за да я пресрещне. Жената се дръпва настрана; Атик я улавя за ръката и се опитва да я задържи. Тя рязко се изскубва от докосването на мъжа и побягва… Зунайра, вика я той, Зунайра… Жената спира в края на уличката, гледа го с любопитство и се скрива. Атик се опитва да я настигне, протегнал е ръце, сякаш иска да грабне облаче дим. В другата уличка той изненадва друга жена, застанала на прага на някаква руина. Виждайки го да се приближава, тя се прибира и затваря вратата след себе си. Зунайра, Зунайра… Децата се отдръпват, за да му сторят път, уплашени от този разчорлен мъж с ококорени зеници и посинели устни, който сякаш преследва собствената си лудост. Жълта бурка спира пред една къща. Атик се хвърля към нея, достига я почти в момента, когато вратата се отваря. Къде беше ти? Чаках те пред изхода на стадиона, както се уговорихме, а ти не дойде при мене… Жълтата бурка се опитва да се отскубне от ноктите, които я стискат… — Вие сте луд. Пуснете ме или ще викам… — Този път няма да те оставя сама, Зунайра. Ако не можеш да ме намериш, вече няма да е необходимо да ме търсиш… — Аз не съм Зунайра. Махайте се, нещастнико, иначе братята ми ще те убият… — Свали си бурката. Искам да видя лицето ти, красивото ти лице на хурия… В крайна сметка жената успява да се измъкне. Присъствали на сцената деца събират камъни и започват да замерят лудия, докато той тръгва да отстъпва. Един камък се забива в скулата му, от ухото му потича кръв, Атик побягва, първо тича леко, после, приближавайки се към площада, засилва крачка, запъхтява се, ноздрите му горят, а от устата му се сипе пяна. Зунайра, Зунайра, повтаря той и разблъсква минувачите, търсейки пак бурката. Изведнъж, обзет от безумие, започва да преследва жените и — о, светотатство! — дърпа покривалата, за да открие лицата им. Зунайра, знам, че си тук. Излез от скривалището си. Няма от какво да се боиш. Никой няма да ти стори зло. Аз уредих всичко. Няма да позволя на никого да те тормози… Разнасят се викове на възмущение. Той не ги чува. Ръцете му свалят бурките, яростно ги дърпат, като понякога направо повалят подгонените жени. Тези, които се опитват да му се противопоставят, той блъска грубо на земята, влачи ги в прахта и не ги пуска, докато не се убеди, че нямат нищо общо с онази, която търси. Удар със сопа го уцелва в тила. Носен обаче от свръхестествена сила, той продължава да се вихри. Скоро скандализираната тълпа нараства и се опитва да го усмири. Жените се разпръскват и надават крясъци; той успява да улови някои от тях, разкъсва покривалата им и варварски ги дърпа за косите, за да види лицата им. Към сопите се прибавят палки, после юмруци и ритници. „Обезчестените“ мъже изблъскват жените си, за да се хвърлят върху лудия… Инкуб! Изчадие на Сатаната!… Атик има смътното чувство, че отгоре му се е спуснала лавина. Хиляди чехли го ритат, хиляди бастуни и нагайки се изсипват върху главата и тялото му. Развратник! Проклет да си!… Смазан от бой, той се строполява на земята. Бясната глутница се нахвърля отгоре му, за да го линчува. Той долавя как хищните им пръсти раздират ризата му, как кръвта се стича по гърдите и ръцете му, а разцепените вежди не му позволяват да види изсипващата се отгоре му безмерна ярост. Нечовешки крясъци се примесват с жестоките удари. Трябва да го обесим; трябва да го разчекнем; трябва да го изгорим жив… Изведнъж главата му се разтърсва от спазъм и всичко наоколо потъва в мрак. Останалото е мълчание, тежко и гъсто. Затваряйки очи, Атик отправя молитва към предците си сънят му да бъде непроницаем като тайните на нощта.