Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 55

Тя вдига очи към него. Той веднага се обръща, а гръдта му е обзета от неудържим трепет. Когато отново я поглежда, открива, че тя го наблюдава с тайнствена усмивчица на устните. За да преодолее срама, който го обзема, решава да я попита дали още е гладна. Тя поклаща глава в знак на отрицание. Той се сеща за ягодите на бюрото си, но не смее да отиде да ги вземе. Истината е, че не иска да я изостави нито за миг. Добре му е там, където е застанал, от другата страна на решетката, и същевременно тъй близо до нея, та има чувството, че долавя туптенето на пулса й.

Усмивката на жената не изчезва. Тя грее на лицето й като приказно видение. Усмихва ли се тя наистина или той бълнува? Жената не е изрекла нито дума, откакто е затворена. Тя се е сгушила в изгнанието си, мълчалива и достойна, не проявява нито страх, нито трепет. Човек би казал, че чака появата на деня, за да си замине с него безшумно. Фаталният краен срок, който кръжи над молитвите й с търпението на ножа на гилотината, не успява да простре ужасяващата си сянка над мислите й. Тя изглежда непревземаема в своето мъченичество.

— Съпругата ми ви приготви храна — казва Атик.

— Случили сте на жена!

Какъв глас! Атик преглъща. Той очаква тя да продължи по темата, да се изповяда за драмата, която я разяжда отвътре.

След дълго мълчание той чува собствения си шепот:

— Заслужавал е да умре.

После продължава по-уверено:

— Аз бих поставил ръката си в огъня. Човек, който не си дава сметка какъв късмет има, няма право на състрадание.

Адамовата му ябълка направо ще изскочи от гърлото, когато добавя:

— Сигурен съм, че е бил грубиян. Отвратителен грубиян. Пропит с чувство за превъзходство.

Невъзможно е да е бил друг. Наистина, когато не съзнаваш какво си спечелил, значи не го заслужаваш.

Раменете на затворничката се превиват.

Атик заговаря още по-високо, след като думите му правят впечатление.

— Той се отнасяше към вас жестоко, нали? За няма нищо запряташе ръкави и се нахвърляше върху вас.

Тя повдига глава. Очите й напомнят на скъпоценни камъни; усмивката й грее, тъжна и възхитителна едновременно.

— Доведе ви до края на търпението, нали? Сигурен съм, че е станал невъзможен…

— Той беше чудесен — отронва тя с ведър глас. — Аз не си давах ясно сметка какъв шанс съм имала.

Атик е свръхвъзбуден. Не го сдържа на едно място. Върнал се у дома по-рано от предвиденото, той не престава да шари из двора, да вдига очи към небето и да си говори сам.

Седнала върху сламеника си, Мюссарат го наблюдава безмълвно. Тази история започва да я безпокои. Атик не е същият, откакто му е поверена затворничката.