Читать «Искрено ваш Шурик» онлайн - страница 216

И отиде в кухнята, за да спретне наново трапезата.

— Светочка! Имаме закъсняла гостенка, дайте една чинийка! Ето, моля — млин, пастет, салатка… колко много е останало!

Светлана погледна влязлата и цялата картина на живота ужасяващо й се проясни: имаше, имаше Шурик жена, която тя бе пропуснала, и именно такава, от каквато тя винаги се бе страхувала — румена, с черни вежди, гърдеста, вулгарна до повръщане…

Ирина Владимировна се затича да вика Вера, да й съобщи за новодошлата гостенка. Светлана я гледаше с прозрачни очи, попивайки всичките тези груби цветове на лицето й — бяло, розово, черно. И тази отвратително лилава рокля…

„Глей я ти, сякаш ме фотографира. Въшка нещастна“ — помисли си Соня и се усмихна нагло и присмехулно.

Светлана бавно си свали престилката, избърса тънките си ръце с кухненската кърпа и излезе от апартамента, без да се сбогува. Край. Това беше краят на всичко. Трябваше окончателно да се убеди в това. За да не остават никакви съмнения.

Шурик се прибра в дванайсет и половина. И Соня вече си беше отишла. Тя остана в апартамента на Шурик петнайсет минути. Порови в салатата, но отказа да пие вино. Не стига, че не намери Шурик вкъщи, ами се и оказа, че майка му я познава. И тогава Соня се сети кога и при какви обстоятелства я е виждала: след погребението на Валерия, в началото на поредния й запой. Естествено, тогава Соня не бе запомнила нито жилището, нито самата Вера Александровна. Но сухата побеляла старица с тъмносиня рокля веднага я нарече Соня… Да, не биваше да идва. Импровизацията се оказа абсолютно несполучлива.

Когато се върна, Шурик още малко поутешава Ирина Владимировна, след което й дадоха валокордин и я сложиха да спи.

А после майката и синът още малко поседяха в кухнята: бяха доволни един от друг, беше им хубаво от пълнотата на взаимното разбиране. Отначало Вера му се поскара, задето бе изоставил гостите, разказа му как бе дошла Соня, а после, като зарови леките си пръсти в оредяващите къдрици на Шурик, въздъхна:

— Милото ми момче! Помисли само, трийсет години. Ами че аз вече почти не си спомням времето, когато още те нямаше. Отдавна си мисля, че ти е време да се ожениш. Бих могла да бъда добра баба, нали? — тя леко кокетничеше с Шурик. — Вярно, скоро ще започна седемдесетте, но… Светлана е стабилен, достоен човек… А и малко ли са изобщо момичетата наоколо?

Шурик трепна: разбира се, Веруся никак не беше наясно с живота. Баба Елизавета Ивановна отдавна щеше да се е досетила с какво безумно същество бе принуден да се занимава толкова години. А Веруся е светица, не вижда около себе си нищо друго освен изкуството, театъра, музиката… Преизпълни се с обичайното чувство на умиление пред майка си, целуна ръката й, погали я по слепоочието.

— Добре, върви да си легнеш. И аз ще лягам… — тя го целуна за лека нощ.

Шурик отиде в стаята си и седна пред пишещата машина. За утре трябваше да завърши още три реферата.

Звънналият телефон го откъсна от статията.