Читать «Искрено ваш Шурик» онлайн - страница 191

Колко хубаво, че заминават, инак в края на краищата тя щеше да ме докопа… Той отдавна знаеше, че Мария е от жените, които искаха да получат любовната си дажба от него. Беше хвърлил много часове от живота си по нея, беше я учил на езици, беше я разхождал, беше я водил на училище и обичаше момичето, но дълбоко в душата си знаеше, че когато порасне, тя ще му предяви женските си права, така че сега заминаването й беше за него не толкова загуба на мило и любимо същество, колкото избавление от назряваща неприятност.

Вера преглъщаше сълзите си и опаковаше в малко куфарче четири чифта балетни обувки трийсет и девети номер, четири трика, хитон и ушита в ателиетата на Болшой театър пачка.

„Каква силна жена, постигна целта си… — размишляваше тя. — Аз никога не бих могла така да…“

Възхищението й се смесваше с раздразнение и горчивина: тя не иска нищо да пожертва за Мария… както аз навремето пожертвах всичко за Шурик…

Нещо се беше разместило в паметта й и тя отдавна беше свикнала с мисълта, че наистина е пожертвала заради сина си своята артистична кариера, а позорното й изключване от студията на Таиров заради професионална непригодност се бе смалило в някакво ъгълче на спомените й като нещо съвършено незначително. Сега се измъчваше, задето не бе съумяла да убеди Лена да остави дъщеря си за още няколко години, докато дарбата й укрепне, докато тя не се оформи като нова Уланова.

Тягостното предчувствие, че никога повече няма да види Мурзик, че е свършил щастливият период от живота й, а занапред я очаква скучна и лишена от творчество старост, не я оставяше да заспи. Освен това й беше обидно, задето Шурик, верният Шурик сякаш не разбираше каква загуба е това за нея: колко сили, надежди, труд бяха вложени в детето и сега всичко това може да отиде на вятъра! Не се знае къде, с кого, в каква страна ще се озове момичето и колко време ще мине, докато отново застане до станока! Катастрофа! Пълна катастрофа! А Шурик — сякаш нищо особено не се случваше!

Вера дълго се въртя в леглото, после стана и отиде при спящата Мария. Момичето лежеше свито на кълбо, но сякаш прегърбено и със свити юмручета по боксьорски прикриваше устата и брадичката си. Мария спеше на мястото на Елизавета Ивановна, а за Лена беше приготвено походно легло в същата стая. Но Лена я нямаше.

„Нима? — смая се Вера Александровна от своята догадка… — Може би просто още не си е легнала?“

Тя си наметна пеньоара и отиде в кухнята — там светеше, но нямаше никого. В банята и в тоалетната също нямаше никого, но и там светеше.

„Пушат при Шурик“ — намери обяснение Вера и като угаси машинално лампите, отиде до кухненския прозорец и замря: и природата, и сезоните отдавна вече бяха напуснали града, само на вилата още съществуваха дъжд, вятър, денонощно преместване на светлината и сенките, но в тази минута тя разбра, че всичко това го има и в града: зад прозореца се вихреше истинска драма — бе започнало мартенското затопляне, силен вятър гонеше бързи прозрачни облаци и движението им се простираше от единия до другия край на небето, но особено ясно това личеше на фона на ярката, почти пълна луна и Вера се почувства като в театър: присъстваше на грандиозен спектакъл, завладяващ те докрай с остротата на сюжета и красотата на постановката си… голите клони на дърветата се втурваха като добре овладян кордебалет ту в една, ту в друга посока, защото ниският вятър се извиваше и избухваше на пориви, докато горният се носеше като плътен поток, от ляво на дясно, а луната бавно се местеше в противоположната посока, и съседният покрив с двата помъртвели комина беше единствената точка на покой и опора сред цялата устремена нанякъде и олюляваща се картина…