Читать «Искрено ваш Шурик» онлайн - страница 189

А по-нататък всичко вървеше по обичайния си ред: обикновено Шурик не оставаше до сутринта, посред нощ ставаше и си тръгваше за вкъщи, при майка си. Преди да тръгне, в последната вълна от жалост и нежност слагаше подлогата под Валерия, с вода от пъстрата кана я измиваше с навика на болнична санитарка, подсушаваше я с мека стара хавлийка и си тръгваше.

Валерия сваляше от главата си кадифения обръч или смачканата панделка, или шнолата, сресваше освободената си коса, вземаше от тоалетната масичка ръчното огледало, избърсваше от лицето си грима и червилото, и без това вече почти изтрити, и си слагаше крем. За да не се превърне в смърдяща купчина плът… През този тоалетен час настроението й от щастливо и дори донякъде въздушно слизаше до най-ниската си точка. Тя връщаше огледалото на мястото му и от тоалетната масичка, без да гледа, вземаше разпятието от слонова кост, същото, което Беата й бе подарила още в детските й години. Притискаше го до устата си, затваряше очи и задържаше пръстите си върху тънките куклени крачета, пробити с пирон.

Този пирон трябва да е бил голям — за да пробие и двете стъпала. Не по-къс от щифта, който й бяха набили в бедрото и така в края на краищата бяха унищожили ставата.

„Какъв късмет си имал — за хиляден път Му казваше тя, — не си живял и три часа с пирона! И толкоз. Ами ако беше получил гангрена или парализа, или ти бяха ампутирали краката, та после още трийсет години да лежиш върху гнили парцали… По-добре ли щеше да бъде? И момиченце си нямам… Прости ми… Нали аз Ти простих. Остави ми Шурик до смъртта ми. А? Моля ти се…“

Тя галеше ли, галеше тънките кокалени крачета на Спасителя и заспиваше, стиснала в ръце разпятието.

53

Докато Мария растеше в балетното изкуство и се утвърждаваше в училището като бъдеща звезда, докато Вера следеше с трепет годишните и срочните изяви на ученичките и стискайки ръката на Шурик, хранеше с надежди своето погребано някога и възкръснало сега тщеславие, родителите на момичето се бореха за своето събиране. Енрике направи още един несполучлив опит да изпрати на Лена фиктивен съпруг, Лена направи решителната крачка. След като омотава две години селскостопанския испанец, тя се омъжи за него. Засега държаха в тайна от Мария омъжването на майка й. Но в края на краищата учението на испанския съпруг завърши и за голяма мъка на Вера Лена Стовба се заприготвя. Кой знае защо, Вера си въобразяваше, че ще успее да я придума да остави Мария, докато животът й се уреди окончателно:

— Защо трябва да травматизираш детето? Не се знае колко време ще мине, докато се съберете с Енрике, освен това не знаеш какви са условията там, където ще заведеш Мария. Ще може ли да учи там? Оправи си живота, стабилизирай се, тогава ще дойдеш за дъщеря си…